Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Бандата се беше разтеглила на север зад тях, конница и пехота с развети знамена, но замлъкнали барабани, през ниски хълмове, обрасли с редки храсти и хилави горички. Единадесет дни, откакто бяха напуснали Мероне, а бяха изминали половината път до Тийр, може би малко повече — придвижваха се по-бързо дори отколкото Мат се беше надявал. И само един пълен ден, прекаран в отдих за конете. Той не бързаше особено да заеме мястото на Вейрамон, но не можеше да удържи на любопитството колко разстояние наистина могат да покрият от изгрев до залез, ако им се наложи. Дотук най-доброто им постижение беше четиридесет и пет мили. Разбира се, на фургоните от обоза им трябваше половината нощ, за да ги застигнат, но пехотата наскоро бе показала, че може да се сравнява с конницата на дълго разстояние, ако не на късо.
Малко по-далече назад и откъм изток отряд айилци прехвърлиха обрасло с гора възвишение — тичаха с лекота и бавно съкращаваха разстоянието. Вероятно бяха тичали от изгрев слънце и щяха да продължат до падането на нощта, ако не и до по-късно. Ако подминеха Бандата, докато е все още светло, за да се виждат, това щеше да ги окуражи за утре. Всеки път, когато ги подминеха айилци, хората му изглеждаха готови да се опитат да преодолеят още някоя миля-две в повече на следващия ден.
На няколко мили напред пръснатите горички отново започнаха да се сливат в гъст лес. Щеше да се наложи да се смъкнат по-близо до Еринин, преди да го достигнат. Когато се изкачиха на поредния хълм, Мат видя пред себе си реката и петте тежки кораба, на които се вееше флагът на Червената ръка. Други четири пътуваха назад към Мероне, за да натоварят главно фураж за конете.
— Стражник ли? — каза Мат, улови камъчетата и ги прибра в дисагите си. Навсякъде можеше да си намери други, но цветовете му харесваха. Там си държеше и едно орлово перо, както и един износен от времето снежнобял камък, по който сякаш някога бе имало врязани спирали. Беше се натъкнал и на една канара, приличаща на глава на статуя, но за да я помъкне със себе си, щеше да му трябва цял фургон. — Никога. Всички те са глупци и тъпаци, щом се оставят Айез Седай да ги водят за носа. Откъде пък се сети за това?
— Ами заради Айез Седай — каза тайренецът. — Душата ми да изгори, ама не може човек да не се замисли, нали? Искам да кажа, какво ли са намислили? — Имаше предвид Айез Седай от другата страна на Еринин.
— Най-добре да не мислим за тях. — Мат докосна сребърната лисича глава през ризата си; въпреки нея се радваше, че Айез Седай са отвъд реката.
— И как да не мислим за тях? — попита Талманес. — Смяташ ли, че Кулата наистина е дърпала конците на Логаин?
Мат избута шапката си назад и отри челото си. Паднеше ли нощта, щеше да стане малко по-хладно. Но никакво вино, никакъв ейл, никакви жени, никакъв комар. Кой би избрал драговолно съдбата на войника?
— Мен ако питате, от Айез Седай може да се очаква почти всичко. — Той прокара пръст по шала, прикриващ белега на врата му, и го разхлаби. Едно от нещата при Стражниците, доколкото го беше забелязал при Лан, беше, че тези типове изобщо не се потяха. — Но чак това? Талманес, по-скоро бих повярвал, че ти си Айез Седай. Не си, нали?
Дерид се запревива от смях, а Нейлсийн едва не падна от коня. Талманес отначало се вкочани, но после и той се ухили. Нямаше особено чувство за хумор, но не беше съвсем лишен от него.
Сериозността му обаче се възвърна много бързо.
— А какво ще кажеш за Заклетите в Дракона? Ако е вярно, ще е доста неприятно.
Мат се намръщи. Това беше най-новата вест, или слух — наречи го както щеш — за село, опожарено някъде в Муранди. И по-лошо — там уж били избили всички, които не пожелали да се закълнат в Преродения Дракон, заедно със семействата им.
— Ранд ще се оправя с тях. Ако е вярно. Айез Седай, Заклетите в Дракона — всичко това си е негова работа, ние не играем. Ние си имаме своите грижи.
От това, разбира се, ничие лице не стана по-малко мрачно. Твърде много опожарени села бяха видели досега по пътя си, а до Тийр сигурно щяха да видят още повече. Кой би избрал сам съдбата войнишка?
На възвишението пред тях се появи конник — препускаше в галоп към колоната, като прескачаше храстите, вместо да ги заобикаля. Мат даде знак да спрат, взря се и каза:
— Това е Чел Ванин.
След малко Чел Ванин дръпна юздите пред Мат. Облечен в грубо сиво палто, стоящо на туловището му като чувал, той сам седеше на седлото като чувал. Ванин беше дебелак и това не можеше да се избегне, но колкото и да изглеждаше невероятно, той можеше да язди всичко, което бе родено за езда, и го правеше доста добре.