Господарят на хаоса

Когато и последният айилец премина, Сюлин изсъска и той извърна очи към нея, но тя гледаше ръката му — по-точно дланта му, където ноктите му бяха издълбали дълга резка, от която капеше кръв. Както бе загърнат в Празнотата, болката сякаш принадлежеше на някой друг. Физическият белег нямаше значение — щеше да изчезне. По-дълбокият белег си го бе оставил отвътре, където никой нямаше да го види. По един за всяка загинала Дева — тези белези никога нямаше да изчезнат.

— Тук свършихме — каза той и прекрачи през Прага в Две реки. С Прага изчезна и пулсирането.

Опита се да се ориентира къде точно са попаднали. Да поставиш точно един Праг не беше лесно в места, които не познаваш, но той беше избрал едно място, което познаваше, обрасла с бурени ливада на цял час път пеша от Емондово поле, която никой не използваше за нищо. Но сега в смътния здрач видя овни, доста голямо стадо, и някакво момче с овчарска гега и лък на гърба, което се взираше в тях. Ранд нямаше нужда от Силата, за да види, че момчето се е облещило. То изтърва гегата и се затича към близката ферма — навремето тук нямаше никаква ферма, да не говорим пък за покрита с керемиди.

За миг Ранд се зачуди дали изобщо е попаднал в Две реки. От друга страна, сърцето му подсказваше, че си е у дома. Не бе запомнил всички онези промени, за които му бяха разказали Боуд и другите момичета — трудно бе да си представи, че нещо в Две реки е възможно да се промени.

— Емондово поле е натам — каза той. Емондово поле. Перин. И Трам навярно беше там, в хана „Виноструй“, с родителите на Егвийн. — Лоиал трябва да е там. Можете да попитате за него във фермата. Сигурен съм, че ще ви предложат място за спане. За мен не им казвайте. На никого не казвайте как сте дошли. — Момчето беше видяло, но приказките на едно момче можеха да се вземат за преувеличени от появата на огиерите.