Нож от блянове

След вечерята, паметна само с изненадата с десерта от ягодки, тя седеше в голямата дневна в покоите си и четеше. Опитваше се да чете, по-точно. Подвързаната с кожа книга бе история на Андор, като певе-чето книги, които четеше напоследък. Трябваше да изчете колкото може повече, за да се добере до истината, като съпостави едни сведения с други. Първо, всяка книга, издадена по време на управлението на която и да било владетелка, никога не споменаваше за нейните грешки, нито на предшественичките й, ако бяха от нейния Дом. Човек трябваше да прочете книги, писани по времето, когато тронът се държеше от Траканд, за да научи за грешките на Мантеар, и книги, написани при властта на Мантеар, за да научи за пропуските на Нор-велин. Чуждите грешки можеха да я научат как самата тя да не ги допуска. Майка й го бе превърнала едва ли не в първия й урок.

Четеше, ала не можеше да се съсредоточи. Често се улавяше, че се е вторачила в някоя страница, без да може и една дума да види: мислеше за сестра си или току понечеше да каже нещо на Авиенда, преди да се сети, че я няма. Чувстваше се много самотна, а това беше нелепо. Сефани стоеше в един ъгъл — в случай, че поиска нещо. Осем гвардей-ки стояха пред вратата на покоите й. Една от тях, Юрит Азери, беше чудесна събеседничка, образована, макар и да не говореше за миналото си. Но никоя не беше като Авиенда.

Когато Вандийн влезе, последвана от Кирстиан и Заря, изпита облекчение. Двете облечени в бяло жени се спряха на прага и загледаха хрисимо. Недокосната от Клетвената палка, светлоликата Кирстиан изглеждаше досущ на средна възраст, каквато си беше. Заря, малко по-млада от нея, държеше нещо, увито в бяла кърпа.

— Простете, ако ви прекъснах — почна Вандийн и се намръщи. Белокосото лице на Зелената създаваше някак впечатление за възраст въпреки айезседайските й черти. Можеше да е на двайсет или четиридесет, или всичко помежду им; като че ли се менеше с едно мигване. Навярно беше заради тъмните й очи, лъчисти, дълбоки и пълни с болка, видели толкова много. И някаква умора се долавяше у нея. Гърбът й беше изправен, но въпреки това изглеждаше уморена. — Не че ми е работа, разбира се — продължи тя деликатно, — но има ли някаква причина да държиш толкова много от Силата? Когато те усетих в коридора, си помислих, че сигурно запридаш нещо много сложно.

Елейн се сепна, осъзнала, че държи почти толкова сайдар, колкото можеше да побере, без да пострада. Как бе станало? Не помнеше да е извличала по-дълбоко. Припряно освободи Извора и съжали, щом Силата се изцеди и светът отново стана… обикновен. Настроението й мигом се развали.