Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Кой знае, може пък да си е намерила по-приятна компания — подхвърли ханджията и се подпря на метлата, с която почистваше следите, останали от предишната вечер.
— Прав си — отвърна Авелин, сгърчил лице в болезнена гримаса, тъй като главата здравата го цепеше след снощните подвизи (за свое огромно неудоволствие отдавна бе установил, че колкото и да бе могъщ, хематитът е безсилен срещу мъченията на махмурлука). — За Джил наистина ще е по-добре, ако се държи по-надалеч от стар безумец като мен.
Хапна малко, но дори то се оказа прекалено — едва бе свършил със закуската и вече бе навън и повръщаше неудържимо. Веднага след това се почувства значително по-добре и се огледа. Денят беше хладен и навъсен, а смръщеното сиво небе непрестанно ръсеше ситен снежец.
— Къде се дяна пък сега, момиче? — рече монахът на висок глас, по-скоро ядосан, отколкото уплашен.
Отговорът на този въпрос обаче трябваше да почака — замаян и изтощен, Авелин се качи в стаята си и отново си легна.
Събуди се чак на другата сутрин, само за да открие, че Джил така и не се е прибрала. Сега вече наистина започна да се притеснява — никак не бе обичайно за младата жена да изчезне за толкова дълго, без да го предупреди или поне да намери някакъв начин да се свърже с него. Това, както и появата на владеещия магия убиец, доста го разтревожи. Дали нямаше да се окаже, че случилото се в пивницата изобщо не е било случайност? Дали пък отец Маркварт не бе изпратил някого по следите му? Дали най-сетне не се бяха добрали до него, тук, в най-затънтеното кътче на Хонс-де-Беер? И дали невинната Джил не бе платила цената за неговите прегрешения?
Отиде да си поговори с Белстър и когато ханджията го увери, че младата жена все още не се е мяркала насам, попита го къде може да открие мъжа, който го бе извел от кръчмата по време на последното сбиване.
— Пазителя? — не повярва на ушите си Белстър и от тона му Авелин лесно се досети, че надали някой друг му е задавал този въпрос преди.
— Ако се нарича така, значи да — потвърди монахът.
— Името му е Елбраян — поясни Белстър. — Поне аз го наричам така. Други обаче го знаят с друго име. Иначе наистина е пазител, хич и не се съмнявай.
И като видя, че това не говори абсолютно нищо на монаха, поясни:
— Някои твърдят, че е просто претекст и че тия, дето наричат себе си пазители, са най-обикновени несретници, които се утешават с мисълта, че са нещо повече от останалите, кръстосват земите, които са си избрали, вечно нащрек, и ги пазят… не че имаме нужда някой да ни пази, разбира се.
— Разбира се — съгласи се Авелин от учтивост, а в действителност си мислеше, че с всяка дума непознатият на име Елбраян все повече му допада. — Е, къде мога да го открия?
Белстър сви рамене — очевидно наистина не знаеше:
— Тук и там. Доколкото съм чувал, кръстосвал горите оттук чак до Края на света.
Монахът се смръщи и сведе поглед към бара.
— Ами онзи другия? — продължи да разпитва. — Непознатият, дето се би толкова добре оная вечер?
Ханджията сбърчи лице в опит да си припомни:
— Тази година в Дъндалис се навъртат доста странници — отвърна накрая. И всички до един се бият превъзходно. И как иначе — нали в противен случай гората отдавна да им е видяла сметката.
— Беше един такъв нисък и извънредно пъргав — помъчи се да го подсети Авелин. — Би се с Елбраян.
— О, да! — спомни си най-сетне Белстър. — Снощи пак беше тук. Само че не се би.
Авелин шумно си пое дъх и мислено се прокле, задето бе проспал целия ден, както и нощта, когато само на няколко метра под него се е намирал човекът, който вероятно можеше да му каже къде се намира Джил сега.
— Дай ми съвет тогава — рече той най-после. — Кажи ми къде е най-вероятно да открия Елбраян.
Ханджията и този път безпомощно сви рамене, после обаче се сети, че винаги, когато се отбиваше в Дъндалис, пазителят като че ли идваше по северния път.
— Натам — заяви и махна на север. — Отвъд хълма, през долината и след туй на запад.
Авелин инстинктивно проследи протегнатата ръка, макар че, разбира се, не можеше да види пътя, а само стената на кръчмата. Да, тази идея му допадаше — тръгнеше ли на север, не само че щеше да открие пазителя, а и можеше да поогледа за следи от Джил.
Хапна надве-натри в кръчмата и не след дълго вече се катереше нагоре по възвишението, пръхтейки като кон. Когато достигна върха, спря да си почине и доста време седя там, взирайки се в тъмнозелените борове и снежнобелия мъх в краката си. После продължи напред — спусна се в долината и пое на северозапад.
Следи така и не откри (брат Правда се бе погрижил да ги заличи), ето как, без дори да подозира, едрият монах мина само на десетина метра от скришния вход на пещерата, превърнала се в затвор за приятелката му.