Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Не се държеше зле с нея… поне допреди две вечери, когато се върна в пещерата ранен и в отвратително настроение. Й сякаш това не му стигаше, ами я хвана малко преди да разкъса въжетата, с които я беше вързал. Преби я жестоко, а след това стегна ремъците й толкова здраво, че за броени минути ръцете и краката й станаха напълно безчувствени.
Когато не поиска — не!, не можа! — да му каже нищо за непознатия, попречил му да се разправи с Авелин в кръчмата, отново я наби, така че сега едното й око бе толкова подуто, че не можеше да се отваря.
Прекара целия следващ ден с нея, разсъждавайки на глас как да съобщи на дебелия монах, че приятелката му е негова пленница, после отново излезе. Джил се досещаше, че планът му още не е довършен и че мъчителят й е отишъл да проучи положението в селото и да си набави още информация. Ала ето че нощта бе отминала, отиваше си сивото утро, а от брат Правда нямаше и следа.
Може пък Авелин да го беше убил, прокрадна се надежда в душата й. Дано само приятелят й да бе успял да изкопчи от злия си преследвач къде се намира тя — да се освободи от жестоко стегнатите въжета и от парцала, натикан в устата й, беше просто невъзможно!
Въпреки че бе прекарал целия си досегашен живот в далеч по-гъсто населените и цивилизовани централни райони на Хонс-де-Беер и макар да бе дошъл дотук по широките, добре обозначени пътища на кралството, Авелин не смяташе, че ще му е особено трудно да открие пазителя. Едва когато навлезе дълбоко в гората, толкова дълбоко, че накъдето и да се обърнеше, виждаше единствено море от дървета, а знаците, по които можеше да се ориентира, изобщо не приличаха на ясните пътни знаци, с които беше свикнал, едва тогава монахът осъзна с какво се е нагърбил. Разстоянието между Йоманеф и Сейнт Мер’Абел беше повече от двеста мили, това между Края на света и Дъндалис — не повече от четиридесет, ала Авелин много скоро разбра, че с тези криволичещи пътечки (там, където такива изобщо имаше!) много по-лесно би догонил пазителя по пътя между Йоманеф и манастира, отколкото да го открие тук.
Описваше широки кръгове (като гледаше да се води по слънцето, полускрито от гъстите корони на дърветата) и се озърташе за някаква диря. Само че обученият от елфите Елбраян не оставяше почти никакви следи след себе си и постепенно Авелин започна да се изнервя. Та той дори не бе сигурен, че пазителят изобщо е поел насам, след като си е тръгнал от Дъндалис!
По пладне монахът вече бе готов да се откаже. Точно така, щеше да се върне в селото (пък кой знае, междувременно Джил може и да се бе прибрала) и да тръгне към Края на света по обичайния начин — по пътя през Тревясал лъг. Да намери опитния пазител в тази гора беше просто невъзможно.
За разлика от него на Елбраян изобщо не му бе трудно да забележи неочаквания си гост.
Запъхтян и изпотен, едрият мъж тъкмо обикаляше подножието на едно възвишение, когато чу тропот на копита. Огледа се за някой храсталак, където да се скрие и като не видя такъв, посегна към камъните, чудейки се каква магия да използва.
След миг един катраненочерен жребец профуча покрай него и той си отдъхна.
— Само някакъв си жребец! — рече на глас, присмивайки се на собствените си неоснователни тревоги. — Ам’че да!
— И все пак е красиво животно, нали? — долетя глас иззад него, някъде отвисоко.
Авелин замръзна на мястото си, на гърлото му внезапно заседна голяма буца. Обърна се съвсем бавно и видя младия мъж, приклекнал зад един храст на хълма, само на няколко метра от него.
— К-к-как… — заекна той. — Искам да кажа, през цялото време ли беше тук?
Елбраян поклати глава и се усмихна.
— Но как…
— Ти беше прекалено зает да слушаш стъпките на коня — обясни пазителят.
Авелин се обърна на другата страна и видя, че животното е спряло, рие земята с копито и ги наблюдава с поглед, умен като на човек.
— Нарича се Симфония — обади се Елбраян.
— Не разбирам кой знае колко от коне — призна монахът, — но това е най-великолепният жребец, който съм виждал някога.
Елбраян тихо изцъка с език, в отговор на което Симфония наостри уши и изцвили, после отново препусна и бързо се изгуби от погледите на двамата мъже.
— Трудничко ще ти е пак да го заловиш! — подметна Авелин, мъчейки се да разсее обзелото го напрежение. — Ам’че да!
Елбраян дори не мигна и очевидната му липса на интерес изтри усмивката от пълното лице на монаха.
— Точно така — неловко поде той. — Сигурно се питаш защо съм тук? Естествено, естествено.
Все така приклекнал, положил сключени ръце върху колената си, Елбраян не сваляше поглед от него.