Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Виждайки го да приближава, Авелин се приготви да го посрещне.
— Не съм ти враг! — опита се да му обясни пазителят, ала нямаше кой да го чуе.
Монахът замахна и Елбраян бе принуден да приклекне, за да се защити, после промуши Ястребокрилия зад краката му и го събори на земята.
Миг по-късно младият мъж се хвърли отгоре му, повече за да го предпази от развилнялата се тълпа, отколкото защото се боеше от ново нападение.
— Не съм ти враг! — изкрещя отново и като улови монаха за китката, дръпна го да се изправи и го изблъска навън от пивницата.
Побоят продължи и без тях — Авелин просто бе дал на селяните и траперите повод здравата да се повеселят.
Възмутен и недоумяващ, монахът искаше да зададе десетки въпроси; Елбраян обаче не му позволи и продължи да го влачи след себе си, а очите му напрегнато се взираха в сенките между къщите — смъртоносният непознат можеше да е навсякъде. Най-сетне се спря до задната стена на последната колиба, досами подножието на гористия склон, издигащ се на север от селото.
— Тренировки за бдителност — обясни Авелин, а изражението му красноречиво говореше, че се кани да продължи битката тук и сега, с най-новия си „ученик“.
Когато обаче го огледа по-добре, бързо се отказа от това си намерение — струйки пот се стичаха по лицето на младия мъж, накъсан и хриптящ, дъхът му с мъка излизаше от гърдите.
Виждайки любопитството на едрия монах, Елбраян му протегна пронизаната си ръка и той внимателно я разгледа на лунната светлина. Раната не беше сериозна, просто едва забележима драскотина, твърде малка, за да е причинена от кама. И именно това бе за Авелин сигурен знак, че човекът пред него е в голяма опасност. Защото такава малка раничка можеше да причини толкова силна болка, единствено ако…
Монахът извади хематита. Подозираше, че става въпрос за отрова и знаеше, че колкото повече се забави, толкова по-дълбоко ще трябва да проникне духът му и толкова по-голяма ще бъде агонията и на двамата.
Едва бе задействал силите на камъка, когато направи неприятно откритие. Да, младият мъж наистина беше отровен, в това нямаше съмнение, само че не с материална отрова, извлечена от растение, билка или животно. Тази отрова бе почерпена от магически източник. За могъщия хематит не бе никакво предизвикателство да надвие действието на неизвестната магия — много скоро болката изчезна и Елбраян отново задиша леко.
— Не си ми враг, така ли? — попита монахът, когато видя, че пазителят е добре.
— Не съм. Но бързо ще си създадеш неприятели с такива приказки и такива…
— Тренировки за бдителност — довърши Авелин и му смигна.
— Именно — сухо рече Елбраян. — Е, ако продължаваш да си търсиш белята с местните негодници, не след дълго можеш да си извоюваш и малко земя в гробището.
Авелин кимна и безпомощно сви рамене.
— Раната ти ще оздравее — увери го той и потъна в нощта, обратно към „Виещата Шийла“, където побоят вече бе започнал да стихва.
Елбраян го проследи с поглед и въздъхна облекчено, виждайки го да влиза през страничната врата на хана — очевидно имаше намерение да се качи право в стаята си. Дебелият монах беше в сериозна опасност, в това той беше убеден — мъжът с отровната игла съвсем не бе обикновен нехранимайко, разпален от опиянението на битката. И макар да не знаеше къде е неговото място в нещо толкова лично като отношенията между двамата непознати, в едно Елбраян беше сигурен — това не бе последният път, в който вижда дебелия монах, а най-вероятно и неговия преследвач.
Глава 34
Правда
Авелин не се разтревожи особено, когато се качи в стаята и я завари празна. Джил му беше споменала, че възнамерява да се разходи из долината отвъд възвишението на север, а той знаеше, че приятелката му прекрасно може да се грижи за себе си.
Изтощен от сбиването и от усилието да излекува магическото отравяне на непознатия, с мозък замаян от изпитото пиво, той се строполи в леглото и много скоро вече хъркаше. Сънят му обаче не беше спокоен, а и нямаше как да бъде, не и когато наоколо се навърташе убиец, владеещ магия. Той може и да не бе свързан с него, ала въпреки това присъствието му тревожеше монаха — беглец.
Когато се събуди късно на другата сутрин, стаята бе все така празна. И този път Авелин не се притесни — Джил сигурно се бе прибрала, без той да я чуе и бе станала преди него. Нищо чудно вече да закусваше в общата стая.
— А може и да обядва — позасмя се той на себе си и също слезе на приземния етаж.
Ала Джил не беше там. Нещо повече, Белстър О’Комли беше сигурен, че не я е виждал да се прибира.