Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Мислех, че той е умрял.
— Но явно оръжията му са оцелели.
Онзи, когото Феро беше улучила в шията, беше паднал по лице и стрелата стърчеше пречупена под тялото му. Вече беше безполезна.
— Как е възможно човек да направи такива твари?
— Мислиш ли, че знам? Всяко лято, когато снегът се стопеше, те идваха през морето. И винаги се отваряше работа. Много работа.
Феро измъкна последната стрела, окървавена, но здрава.
— Когато бях млад, идванията им зачестиха. Баща ми ме изпрати на юг през планините да търся помощ в битките с тях… — отнесе се в спомени Логън. — Е, това е дълга история. Сега Височините направо гъмжат от плоскоглави.
— Няма никакво значение — каза Феро, докато се изправяше и внимателно прибираше двете оцелели стрели в колчана, — щом като умират.
— О, умират и още как. Проблемът е, че винаги се връщат повече. — Той стоеше над трите трупа и ги гледаше със студен поглед. — На север от планините вече не е останало нищо. Нищо и никой.
Феро не я беше грижа за това.
— Да тръгваме.
— Обратно при пръстта — изръмжа Деветопръстия, все едно не я беше чул; лицето му ставаше все по-навъсено.
— Ти чуваш ли ме? — Феро се изпречи пред него. — Казах да тръгваме.
— Ъ? — той примигна неразбиращо, после пак се намръщи. Мускулите на челюстите му се стегнаха и белезите по бузите му се размърдаха. Лицето му клюмна и потъна в сянка. — Хубаво. Тръгваме.
Феро се вгледа намръщена в лицето му и видя как от косата му се процежда струйка кръв и потича по мазната му брадясала буза. Вече не изглеждаше като човек, на когото да разчита.
— Не смяташ да ми излизаш с ненормалните си номера, нали, бял? Искам те с акъла си.
— Аз съм с акъла си — прошепна той.
На Логън му беше горещо. Кожата му щипеше под мръсните дрехи. Чувстваше се странно, виеше му се свят и сякаш цялата му глава беше пълна с миризмата на шанка. Направо не можеше да диша от нея. Подът на коридора сякаш се движеше под краката му, а образите плуваха размазани пред очите му. Стисна очи и се преви одве. От лицето му се отрониха едри капки пот и покапаха по грубия камък на пода.
Феро му прошепна нещо, но той не разбра думите й. Те отекнаха в стените, минаха покрай лицето му, но така и не влязоха в главата му. Кимна и й махна с ръка да продължава напред, после тръгна мъчително след нея. С всяка следваща стъпка коридорът ставаше все по-горещ, а размазаните образи на камъните по стените придобиха оранжев оттенък. Логън се блъсна в гърба на Феро и залитна настрани. Пропълзя останалото разстояние на колене, беше се запъхтял.
Отпред се отваряше нова пещерна галерия. В средата й се издигаха четири тънки колони и изчезваха високо горе в тъмнината. Горяха огньове. Много огньове. Ярката им светлина остави бели отпечатъци в замъглените му очи. Пращяха въглища и бълваха дим. Хвърчаха снопове искри, издигаха се облаци съскаща пара. От огнищата на шахтите падаха едри капки разтопен метал и при удара в земята се пръскаха на множество блестящи въгленчета. Разтопеният метал течеше в канали на пода — прави яркочервени, оранжеви, жълти и изпепеляващо бели черти по черния камък.
И цялото това огромно пространство беше пълно с шанка. Мрачната пещера вреше от движението на опърпаните им тела. Работеха като хора при огнищата, при меховете, при пещите. Пещерата кънтеше от ужасната глъч. Блъскаха чукове, звънтяха наковални, дрънчеше метал, плоскоглавите пищяха и крякаха. На отсрещната стена имаше стелажи с рафтове. Тъмни рафтове, препълнени с лъскави стоманени оръжия, които гневно блестяха с всички цветове на огньовете.
Логън примига учестено и зина. Главата му кънтеше от болка, ръката му тръпнеше, горещината блъскаше лицето му, не знаеше дали да вярва на очите си. Може би бяха попаднали в някоя от леярните на ада. Може би този Глъстрод все пак е успял да отвори портал под града — порта към Другата страна, която двамата с Феро бяха преминали, без дори да подозират.
Дишаше тежко, учестено и гърлено и колкото и да се опитваше, не можеше да успокои дробовете си. Всеки следващ дъх нахлуваше в тях пълен с дим и вонята на шанка. Очите му щяха да изскочат, гърлото му изгаряше, не можеше да преглътне. Не беше сигурен кога точно бе извадил меча на Създателя, но сега матовото острие отразяваше оранжевата светлина на пещерата, а десният му юмрук стискаше до болка дръжката. Не можа да накара пръстите си да се разтворят. Погледна ръката си, по нея танцуваха оранжеви проблясъци, сякаш самата тя гореше. Вените и сухожилията му изпъкваха през изопнатата кожа, кокалчетата му бяха побелели от яростното стискане.
Това не е неговата ръка.
— Ще трябва да се върнем — каза някъде отстрани Феро и дръпна ръката му. — Ще намерим друг път.