Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Бях намерила малък магазин при южната градска порта: отлично място за пътници, които се готвеха да напуснат Кале и да пътуват през намиращите се под английско владение земи около града, за да се опитат да влязат във Франция. Това беше последната им възможност да купят книги на родния си език, а за онези, които искаха карти или съвети за пътуване през Франция или Испанска Нидерландия, ние имахме добра сбирка от разкази на пътешественици — главно измислени, трябва да се признае, но добро четиво за лековерните. Баща ми вече имаше утвърдена репутация в града и старите му клиенти скоро откриха новото място. През повечето дни той седеше на слънце пред магазина на ниско столче, а аз работех вътре, стоях наведена над пресата и поставях метални форми — сега нямаше кой да ме хока, че папам престилката си с мастило.
Баща ми беше уморен: преместването му в Кале и разочарованието от провалената ми женитба го бяха изтощили. Радвах се, че може да седи и да си почива, докато аз работех за двама ни. Отново усвоих умението да чета огледално. Отново се научих как да прокарвам по хартията топките от еленова кожа и конски косъм, с които се попиваше мастилото, отново усвоих бързото обръщане на чистия лист и плавното повдигане на дръжката на пресата, така че лицевата част на печатарската буква само да докосне леко като целувка бялата хартия и да е чиста, когато се отдели.
Баща ми се тревожеше много за мен, за злощастния ми брак и за бъдещия ми живот, но когато видя, че съм наследила цялото му умение и цялата му любов към книгите, започна да вярва, че дори и утре да умреше, аз може би все пак щях да оцелея с този занаят.
— Но трябва да спестим пари, querida — казваше той. — Трябва да бъдеш осигурена.
Есента на 1556
През първия месец в малкия ни магазин безусловно ликувах заради бягството си от домакинството на семейство Карпентър. На няколко пъти срещах майката на Даниел или сестрите му на пазара или на рибарския кей, тогава майка му извръщаше поглед, сякаш не ме виждаше, а сестрите му сочеха, побутваха се и зяпаха, сякаш бях минаваща през града прокажена, а свободата беше болест, която можеше да прихванат, ако се доближат твърде много. Всяка нощ в леглото се разполагах нашироко като морска звезда, с ръце и крака, сочещи към всички ъгли, наслаждавайки се на пространството, и благодарях на Бога, че отново можех да се нарека сама, неомъжена жена и да разполагам с цялото легло само за себе си. Всяка сутрин се събуждах, изпълнена с истински възторг, че не е нужно да се нагаждам към нечий друг модел. Можех да си обуя здравите ботуши под прикриващия ги подгъв на ролята, можех да печатам, можех да отида в пекарницата да взема закуската ни, можех да отида с баща ми да вечеряме в кръчмата, можех да правя каквото ми харесва, а не онова, което трябваше да прави една млада омъжена жена, опитваща се да угоди на вечно недоволна свекърва.
Видях Даниел едва към средата на втория месец, а и тогава буквално се сблъсках с него, докато излизах от църква. Сега трябваше да седя отзад в дъното: като напуснала семейството си съпруга бях в положение, което не можеше да се облекчи с нищо, освен с пълно разкаяние и завръщане при съпруга ми, ако той проявеше достатъчно добрина да ме приеме. Сам свещеникът ми беше казал, че съм не по-добра от прелюбодейка, дори по-лоша, тъй като бях встъпила в грях сама, а не дори подтикната от друг. Той ми изпрати списък от покаяния, за чието изпълняване щеше да ми е нужно цялото време чак до Коледа следващата година. Бях по-решена отвсякога да изглеждам набожна и затова прекарвах много вечери на колене в църквата и винаги присъствах на католическата литургия, с увита в черен шал глава, седнала отзад. Така че именно от тъмнината на най-бедната скамейка пристъпих в светлината на църковната врата и, полузамаяна, се блъснах в Даниел Карпентър.
— Хана! — възкликна той и протегна ръка да ме закрепи.
— О, Даниел.
В продължение на един миг останахме да стоим, много близо, погледите ни се срещнаха. В този миг почувствах внезапна тръпка на несъмнено желание и разбрах, че го искам, и че той също ме искаше, а после пристъпих настрани, сведох поглед и промърморих: