Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
— Извини ме.
— Не, спри — каза той настойчиво. — Добре ли си? Добре ли е баща ти?
При тези думи вдигнах поглед, без да мога да потисна напушилия ме смях. Разбира се, той знаеше отговорите и на двата въпроса. С шпионки като майка си и сестрите си той вероятно знаеше до последната буква, какви страници бях сложила върху пресата, и какво имахме за вечеря в бюфета.
— Да — отвърнах. — Добре сме и двамата. Благодаря.
— Много ми липсваше — каза той, като бързо се опита да ме задържи. — Чаках да говоря с теб.
— Съжалявам — казах студено. — Но нямам нищо за казване, Даниел, извини ме, моля те.
Исках да се махна от него, преди да ме въвлече в разговор, преди отново да ме накара да се почувствам разгневена, или оскърбена, или да изпитам ревност. Не исках да изпитвам нищо към него — нито желание, нито негодувание. Исках да се държа студено с него, затова се обърнах и си тръгнах.
С две крачки той се озова до мен и постави длан върху ръката ми.
— Хана, не можем да живеем разделени така. Погрешно е.
— Даниел, не биваше изобщо да се женим. Това беше погрешно, а не раздялата ни. Сега ме пусни.
Ръката му се отпусна отстрани до тялото, но той продължаваше да ме гледа.
— Ще дойда в магазина ви този следобед в два — каза той твърдо. — И ще говоря с теб насаме. Ако излезеш, ще чакам да се върнеш. Няма да оставя нещата така, Хана. Имам право да говоря с теб.
От покрития вход на църквата излизаха хора, а други чакаха да влязат. Не исках да привличам повече внимание от това, което вече си бях спечелила като избягалата съпруга от Кале.
— В два часа тогава — казах, направих му лек реверанс и тръгнах надолу по пътеката. Майка му и сестрите му, които влизаха в църквата зад гърба му, отдръпнаха полите си дори от самите плочи на пътеката, по които вървях, сякаш се страхуваха, че ще се измърсят от допира до мен. Казах бодро: „Добро утро, госпожо Карпентър.“ А когато се отдалечих достатъчно, за да не може да ме чуе, казах: „И Бог да ви порази всичките.“
Даниел дойде в два часа и аз го изведох от къщата, нагоре по каменните стъпала край покрива на стражевата кула до градските порти, откъдето се разкриваше гледка към границата на английските земи, и по на юг, към Франция. В сянката на градските стени, край портите, имаше нови къщи, строени да подслонят нарастващото английско население. Ако французите някога отново тръгнеха срещу нас, тези нови стопани щяха да бъдат принудени да изоставят огнищата си и да се укрият вътре, зад стените. Но преди французите да успеят да се приближат, трябваше да преодолеят каналите, които щяха да бъдат наводнени от морските шлюзове, осемте големи укрепления, земните насипи, и решителната им отбрана. Ако успееха да преминат всичко това, щеше да им се наложи да се изправят пред самия укрепен град Кале, а всички знаеха, че той е непревземаем. Самите англичани го бяха спечелили преди два века, едва след обсада, продължила единайсет месеца, а после гражданите на Кале се бяха предали, изтощени от гладуване. Стените на този град никога не бяха щурмувани. Никога нямаше да бъдат щурмувани: това бе цитадела, прочута със своята непревземаемост по суша, и по море.
Облегнах се на стената, загледах се на юг към Франция и зачаках.
— Споразумях се с нея и няма да я виждам повече — каза спокойно Даниел, с нисък глас. — Платих й известна сума, а когато започна собствена практика, ще й платя още. След това вече никога няма да видя нея или детето й.
Кимнах, но не казах нищо.
— Тя ме освободи от всякакви задължения към нея, а господарят на къщата, в която работи, и съпругата му казаха, че ще осиновят детето й и ще го отгледат като техен внук. Тя няма да ме види повече, а на него няма да му липсва нищо. Той ще израсне без баща. Дори няма да ме помни.
Той ме чакаше да реагирам. Все още не казвах нищо.
— Тя е млада и… — той се поколеба, търсейки дума, която да не ме обиди. — Хубава. Почти със сигурност ще се омъжи за друг мъж и тогава ще ме забрави така напълно, както съм я забравил аз — той направи пауза. — Следователно няма причина ти и аз да живеем разделени — каза той убеждаващо. — Нямам предварителен брачен договор, нямам задължения. Принадлежа само и единствено на теб.
Обърнах се към него.
— Не — казах. — Освобождавам те, Даниел. Не искам съпруг, не искам никой мъж. Няма да се върна при теб, независимо какво споразумение си сключил с нея. Тази част от живота ми приключи.