Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Марсел се изсмя с притеснение и облегнат на рамката на вратата, произнесе ясно и отчетливо:
- Мисля, че на Жозиан й е направена магия...
- За това ли си говорихте с Жинет тогава сутринта?
- Не посмях да ти кажа от страх, че ще ме сметнеш за луд, но тъй като Жинет не ми помага кой знае колко, се обръщам към теб.
- Поради липса на по-добро - сега долнокачествената стока! Благодаря та много!
- Казах си, че може би подобни неща са ти минавали през главата или си чувал за такива работи.
- Оценявам факта, че ми гласуваш доверие, след като вече си се изповядал пред жена ми... От колко години сме приятели?
Марсел разпери ръце, показвайки с жест, че продължителността на приятелството им не може да се обхване.
- Така е, ти го каза: цяла вечност! И ме вземаш за глупак?
- Няма такова нещо! Просто не ми се щеше да ме сметнеш за идиот! Все пак работата е доста странна, признай... То не е нещо банално, дето става всеки ден! Жените имат интуиция, по-толерант-ни са, а ти не си човек, дето да ме изслушва как ми се е запалила главата.
- Сиреч съм си глупак, ето пак го повтаряш! Някакво тъпо магаре, дето знае само да се върти на хармана и бъкел не разбира!
- Рьоне, трябва да ми помогнеш. Постоянно ми се случват разни ужасии... Оня ден излязох да купя кроасани, прибирам се и какво да видя, беше паднала от столчето, което сложила на балкона, за да скочи!
- Къде? Навътре или навън? - захили се Рьоне, извади надъвка-ната клечка за зъби и взе нова.
- Много смешно, няма що! Аз съм на ръба, а ти се майтапиш!
- Не се майтапя, подчертавам дебело обидата! Не можах да я преглътна, Марсел. Заседна ми тук! - посочи корема си и изкриви лице.
- Моля те за прошка! Става ли? Взех те за магаре, направил съм грешка! Прости ли ми вече? - примоли му се Марсел с тревожен и разкаян поглед.
Рьоне подреди папката на рафта, не бързаше да отговори. Марсел подритваше вратата и не спираше да повтаря: „Прости ли ми? Прости ли ми? Ако искаш, да падна на пода, да се просна на мокета?“ Нетърпението го изгаряше, искаше Рьоне да му прости веднага, но той нещо го мотаеше. А бяха най-близки приятели! От трийсет години заедно, двамата въртяха предприятието, отстояваха набезите на жълтурите и на янките, обаче Марсел ходеше сега да си изплаква мъката при други. Ужасно се вкисна от онази сутрин. Дори кафето му киселееше. Ами Жинет! Престана да й говори, лаеше. Чувстваше се наранен, унизен. Мрачен като неутешим вдовец, затворен в кулата си. Обърна се и изгледа стария си приятел.
- Животът ми се обърка, Рьоне. Бях толкова щастлив, толкова щастлив! Мед ми капеше на душата, най-накрая и аз бях докоснал щастието, ръцете ми така трепереха от вълнение, че се опасявах да не пипна паркинсон! А сега, когато в неделя сутрин отивам за кроасани, които събират семейството на масата, отварят апетита, подхранват емоцията, какво се получава... тя да се покатери на стола, за да се хвърли. Силици не ми останаха, не издържам вече!
Марсел се отпусна с цялата си тежест на стола. Смачкан като куп мръсно бельо. Изцеден докрай. Гърдите му се надигаха и отпускаха шумно с продрани звуци като от ковашки мях.
- Престани! - викна Рьоне. - Не си ковач! И слушай добре какво ще ти разкажа, защото не съм го казвал на никого досега, чуваш ли? Дори на Жинет! На никого и не искам да ме правиш за резил!
Марсел кимна и обеща.
- Не е достатъчно! Закълни се в детето и в жена си, че ще се пържат в пламъците на ада!
По гърба на Марсел полазиха тръпки и той си представи Младши и Жозиан на шиш, как се въртят над разжарен огън. Протегна трепереща ръка и се закле. Рьоне направи пауза, пъхна в устата си нова клечка за зъби и подпря задник на ръба на бюрото си.
- И никакви прекъсвания! Бездруго ми е достатъчно трудно да събера всички отколешни спомени! Значи... Беше отдавна, живеехме с баща ми в двайсети район, бях хлапе, майка ми беше умряла, страшно тъгувах. Не плачех пред баща ми, през цялото време стисках зъби. Толкова силно ги стисках, че не ми останаха венци. Живеехме със съвсем малко пари, той беше коминочистач, много мръсен занаят, но така си печелеше хляба, работеше на парче. Трябваше да почисти доста комини, за да изкара някакви пари. Та не беше много по прегръдките и милувките, гледаше да не ме изцапа. Да не изцапа и някоя жена. Постоянно повтаряше, че не се оженил повторно заради това, но аз си мисля, че беше почернял от отчаяние. И така си живеехме двамата, две черни-почернели мъки, плачехме тайно един от друг, режехме си хляба мълчаливо, хапвахме си супата, без дума да пророним. А пък майка ми беше нежна жена, фея от света на мечтите с щедро и голямо сърце. Тя раздаваше любов на всички, хората в квартала я боготворяха. Един ден на връщане от училище намерих гарван. Ей така, насред пътя, все едно ме чакаше. Прибрах го и го опитомих. Не беше красив, доста беше опърпан, но имаше дълъг жълт клюн, жълт като мацнат с боичка. А по края на крилата беше със сини и зелени точки, все едно се отваряше ветрило.