Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Ал каза:
— Господарят на онзи ще побеснее, като забележи, че ключа го няма.
— Това не ни интересува — рече Том. — Не сме го откраднали. — Той наби шплентовете и подви краищата им. — Е, сега, струва ми се, всичко е в ред. Кейси, ти свети, а аз и Ал ще сложим картера.
Кейси коленичи и взе фенерчето. Той насочи светлината му към ръцете на двамата — те внимателно поставяха на местата им болтовете и уплътнителката. Том и Ал с мъка държаха тежкия картер и Том един след друг завинти всички болтове.
— Е, най-после! Край! — Той завинти и пробката на маслото, внимателно огледа картера, после взе от Кейси фенерчето и освети земята наоколо. — Струва ми се, че друго няма. Дайте сега да налеем маслото.
Те изпълзяха изпод колата и наляха маслото в картера на двигателя. Том провери дали то не тече отнякъде.
— Добре, Ал. Качи се да пробваме. — Ал се качи в колата и натисна стартера. Моторът заработи с рев. От ауспухната тръба заилиза син дим. — Намали захранването! — извика Том. — Маслото ще гори, докато се разтопи телът. Сега моторът не реве толкова. — Той внимателно се вслушваше в оборотите на двигателя. — Увеличи аванса на празния ход. — Той отново се вслуша. — Добре, Ал. Угаси. Изглежда, всичко е в ред. Сега ми дайте да похапна.
— Ти си бил страшен механик! — каза с възхищение Ал.
— И още какъв! Цяла година съм работил в работилница. Първите двеста мили ще изминем предпазливо и бавно. Да се сработят добре частите на мотора.
Те изтриха изцапаните си с масло ръце първо в тревата, а после в панталоните си. И хищно се нахвърлиха на вареното свинско, поливайки го от време на време с по няколко глътки вода от бутилката.
— Здравата съм изгладнял! — каза Ал. — А какво ще правим сега, ще се върнем в лагера ли?
— Не знам — отговори Том. — В този лагер сигурно ще ни отмъкнат още половин долар. Да вървим да поговорим с нашите. Трябва да им кажем, че колата е в ред. А ако онези поискат да платим за престоя, ще продължим напред. Нашите толкова искат да знаят какво сме направили! И добре, че майка упорито държеше на своето. Ал, свети ми с фенерчето. Нищо ли не сме забравили? Вземи ключа. Той ще ни потрябва и друг път.
Ал освети с фенерчето земята.
— Май че нищо не сме забравили.
— Добре, доджа ще карам аз. Ти сядай в камиона. — Том запали мотора. Проповедникът седна до него. Том караше колата бавно, а Ал го следваше с камиона. Том внимателно премина малката канавка и каза:
— Тези доджове могат да влачат цяла къща, когато се движат с малка скорост. Сега върви малко по-трудно. Добър признак — ремонтът, значи, е успешен.
Доджът бавно се движеше по шосето. Дванадесетволтовите фарове хвърляха върху бетона кръгли жълти петна светлина.
Кейси се обърна към Том.
— Чудя се на вашето умение. Раз-два — и готово. Макар да видях преди малко как става това, сам никога не бих могъл да го направя.
— С автомобилите трябва да свикнеш още от дете — каза Том. — Тук не е до знания. Само със знания малко неща ще разбираш. Сега и децата без никаква мъка сглобяват и разглобяват мотори.
Един заек, попаднал в светлината на фаровете, леко се носеше пред доджа и дългите му уши подскачаха нагоре при всеки скок. От време на време той се опитваше да кривне встрани от пътя, но плътната завеса на мрака сякаш го отблъскваше от себе си. Далече напред блеснаха фаровете на друг автомобил и светлината им се проточи до колата на Том. Заекът се спря нерешително, после се обърна и се хвърли към слабите фарове на доджа. Колелата минаха през него, колата леко се разтърси. Насрещният автомобил профуча край доджа.
— Прегазихме заека — каза Кейси.
Том отвърна:
— Някои обичат да ги газят. А мен всеки път ме побиват тръпки. Като слушам машината, струва ми се, че работи добре. Телът сигурно се е разтопил. Моторът вече не пуши толкова.
— Чудесно поправихте колата — рече Кейси.
В центъра на лагера се издигаше малка дървена къща, а на входа й със съскане гореше бензинов фенер, който хвърляше широк кръг бяла светлина. Недалеч от къщата бяха опънати няколко палатки, а край тях стояха автомобили. Шетането около вечерята се бе свършило, но край огньовете до местата за бивакуване все още тлееха въглени. До входа на къщата, където гореше фенерът, се бе събрала малка група мъже, лицата им изглеждаха резки и костеливи на ярката бяла светлина, брадичките — издадени напред, широките периферии на шапките хвърляха гъсти сенки върху челата и очите. Едни седяха на стъпалата, други стояха прави, облегнали лакти на пода на верандата. Собственикът — дългокрак, мрачен човек — седеше на един стол, опрял облегалото му в стената, и барабанеше с пръсти по коляното си. В стаята гореше бензинова лампа, но мътният й пламък не можеше да се мери с ярката светлина на съскащия на прага фенер. Собственикът беше в центъра на групата.