Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Трябва да плати половин долар за колата — каза собственикът.
— Но той е без кола. Колата е отвън на пътя.
— Той пристигна с кола — възрази собственикът. — Ако всеки почне да прави така — остави колата си пред вратата, а сам кисне тук безплатно, къде ще му излезе краят?
Том рече:
— Добре. Ще продължим напред. Утре ще се съберем заедно. Ще ви чакаме. Ал нека остане, ще вземем чичо Джон. — Той погледна собственика. — Съгласен ли сте?
Собственикът взе бързо решение, готов да отстъпи:
— Ако останат толкова хора, за колкото е платено, съгласен съм.
Том извади от джоба си кесията, превърнала се в охлузена, мръсна дрипа, на дъното на която имаше малко ситен, овлажнял тютюн. Сви си тънка цигара и хвърли на земята кесията.
— Ей сега тръгваме — рече той.
Бащата заговори, обръщайки се към присъствуващите:
— Не е лесно да зарежеш имота си и да тръгнеш на път. И ние си имахме дом. Не сме някакви голтаци. Живеехме на земята си, но оттам ни изгониха тракторите.
Един слаб млад човек със силно изрусели от слънцето вежди бавно обърна към него глава.
— Изполичари ли сте? — попита той.
— Да, изполичари. Преди и ние бяхме стопани.
Младият човек отново загледа пред себе си.
— Ние също — каза той.
— Добре, че ни остана още малко път — рече бащата. — Отиваме на запад, ще работим там, ще си потърсим някое парче земя, където да има и вода.
До края на верандата стоеше някакъв дрипав мъж. От черното му сако висяха парцали, панталонът му се беше съвсем пробил на коленете. На лицето му, там, където прахът се бе смесил с потта, имаше мръсни петна. Той рязко изви глава към бащата.
— Вие, изглежда, имате много пари.
— Парите ни са малко — каза бащата. — Но сме много хора и до един работоспособни. Каквото изкараме, ще бъде общо за всички ни. Все ще живеем някак си.
Дрипавият слушаше бащата с широко отворени очи и изведнъж се разсмя — смехът му се превърна в пискливо кискане. Всички се обърнаха към него. Кискането премина в кашлица. Когато той надви накрая смеха и кашлянето, очите му бяха почервенели и сълзяха.
— Мислиш, че там… Ох, не мога! — Той отново се закиска. — Мислиш, че на теб там… ще ти плащат добре?… — И като престана да се смее, той иронично изрече: — Какво, портокали ли ще береш? Или пък праскови?
Бащата отвърна с достойнство:
— Каквато работа ни предложат, такава ще вършим. Там поне има какво да се работи. — Дрипавият слабо се закиска.
Том ядосано се обърна към него:
— Какво смешно има в това?
Дрипавият стисна устни и мрачно загледа дъсчения под на верандата.
— Вие сигурно отивате в Калифорния?
— Нали ти казах вече това — отговори бащата. — Искаш да се изкараш много досетлив.
Дрипавият бавно продума:
— А аз… а аз пък се връщам оттам. Бях вече там.
Всички лица бързо се обърнаха към него. И напрегнато очакваха какво ще каже по-нататък. Фенерът престана да съска и в него нещо продължително изпъшка. Собственикът опря предните крака на стола в пода, стана, наля бензин в резервоара и фенерът пак засъска. Собственикът седна на мястото си, но не опря облегалото на стола в стената. Дрипавият огледа обърнатите към него лица.
— Връщам се обратно да гладувам. По-добре да гладувам, отколкото да бъда там.
Бащата каза:
— Какви врели-некипели разправяш? За хубавите надници пише в листчетата, а скоро четох и във вестника: там търсят хора за беритба на плодове.
Дрипавият се обърна към бащата:
— А ти има ли къде да се върнеш?
— Не — отговори бащата. — Изгониха ни. Тракторът разруши къщата ми.
— Значи, не може да се върнете обратно?
— Разбира се, че не.
— Тогава няма да те разочаровам — рече дрипавият.
— Та аз съвсем не мисля да се разочаровам. Имам у мен едно листче, на него пише, че търсят хора. Какъв смисъл има да го пишат, ако не е вярно? Такива листчета струват пари. Щом не им трябват хора, няма да ги печатат.
— Няма да те разочаровам.
Бащата сърдито каза:
— Издрънка вече нещо, а сега мълчиш. На листчето у мен пише, че търсят хора. А ти ме взимаш на подбив и казваш, че не търсят. Кой от двама ни лъже?
Дрипавият погледна сърдитите очи на бащата. Погледът му беше тъжен.
— Листчето право казва — рече той. — Търсят хора.