Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Том докара доджа до края на пътя и го спря. Ал продължи с камиона и спря в самия лагер.
— Аз няма да вкарвам колата — каза Том. Той слезе от автомобила и тръгна право към ярката светлина на фенера.
Собственикът се наведе напред и столът му опря с предните си крака в пода.
— Искате да престоите тук?
— Не — отговори Том. — Идваме при наши близки. Здравей, татко!
Бащата, седнал на най-долното стъпало, рече:
— Мислех, че ще се бавите цяла седмица. Поправихте ли колата?
— Имахме дяволски късмет — отговори Том. — Взехме частта преди мръкнало. Утре можем да тръгваме веднага щом съмне.
— Много хубаво — продума бащата. — Майка ти се безпокои: бабата съвсем се побърка.
— Знам, Ал ми каза. По-добре ли е сега?
— Е… поне заспа.
Собственикът рече:
— Ако вкарате колата вътре и пренощувате тук, ще платите само четирийсет цента. За тези пари ще получите място, вода и дърва за огън. И никой няма да ви безпокои.
— За какъв дявол ни са? — рече Том. — Ще прекараме нощта в канавката край пътя. За това няма да ни искат пари.
Собственикът забарабани с пръсти по коляното си.
— Нощем насам се навърта помощник-шерифът. Може да се заяде с вас. В нашия щат не разрешават да се нощува под открито небе — има такъв член в закона за скитничеството.
— А ако ви платя половин долар, значи, няма да бъда скитник, така ли?
— Точно така.
Том злобно го измери с очи.
— А помощник-шерифът случайно да не ви е зет?
Собственикът се наведе напред.
— Не, не е. И не е дошло още времето всеки скитник да ме учи на ум.
— Вие и без друго умеете да взимате по четирийсет цента от хората, няма защо да ви учат на това. Но откога станахме скитници? Не искаме от никого нищо даром. Били сме скитници, ама че го рече! Да не би да ви искаме пари?
Мъжете на верандата слушаха този разговор в напрегнато мълчание. Лицата им не изразяваха нищо, а очите, скрити от перифериите на шапките, крадешком поглеждаха собственика.
Бащата избоботи:
— Престани, Том.
— Добре, ще престана.
Хората, които седяха на стъпалата пред високата веранда, мълчаха. Очите им блестяха, отразявайки ярката светлина на бензиновия фенер, чертите им изглеждаха резки на рязката светлина. Те седяха неподвижно и само местеха погледа си ту към собственика, ту към Джоуд, но лицата им бяха безизразни и спокойни. Една нощна пеперуда с всичка сила връхлетя върху фенера, сплеска се и падна в тъмнината.
В една от палатките жално заплака дете, нежен женски глас почна да го утешава, после тихо запя песен:
Фенерът на верандата съскаше. Собственикът бръкна в пазвата на ризата си и почеса обраслите си с побелели косми гърди. Той седеше напрегнат, готов за кавга. Вглеждаше се в хората около себе си, вглеждаше се в лицата им. Но хората стояха неподвижно.
Том дълго мълча. После бавно вдигна тъмните си очи към собственика.
— Нямам намерение да правя скандали — каза той. — Но когато те наричат скитник, не можеш да стоиш равнодушно. — И тихо добави: — Не се боя. Няма да жаля юмруците си нито за вас, нито за помощник-шерифа. Само че каква полза ще има от това?
Хората се размърдаха, промениха позите си, блестящите им очи бавно се вдигнаха и загледаха устата на собственика, очите им следяха устните му. Собственикът се окуражи. Той чувствуваше, че победата е на негова страна, но това беше недостатъчно, за да премине в настъпление.
— Нямаш дори толкова малко пари?
— Не, имам. Ала те ми трябват за друго. Не ща да ги харча за нощуване.
— Всички трябва някак да си изкарваме хляба.
— Така е — каза Том. — Но да вършим това така, че да не крадем хляба на другите.
Хората отново се размърдаха. Бащата рече:
— Утре, веднага щом съмне, тръгваме. Чуйте, мистър. Та нали ние ви платихме! Той е с нас. Разрешете му да остане. Нали платихме!