Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Дай боже — каза Том.
— Ти май вече за всичко си се отчаял.
— Да, отчаях се.
— А когато уби онзи, после… после не го ли сънуваше? Не те ли мъчеше това?
— Не.
— И никога не си си спомнял за това?
— Как да не съм си спомнял — спомнях си. И ми беше жал за момчето.
— А не се ли разкайваше?
— Не. Гледах просто да минава времето, нали бях в затвора.
— Там… много ли беше лошо?
Том рязко изрече:
— Слушай, Ал. Лежах там колкото трябва и край. Няма какво да мисля все за това. Ей там напред виждам някаква река, а зад нея град. Да потърсим там лагер, с който да поправим колата, и да плюем на всичко останало.
— Майка много е привързана към теб — рече Ал. — Така й беше мъчно, когато ти беше в затвора! Но не издаваше това. Гърлото й се свива, сълзите напират в очите, но не текат. Ала ние все пак чувствувахме какво й е.
Том нахлупи каскета на очите си.
— Слушай, Ал, дай да поговорим за нещо друго.
— Но нали разказвам само за майка?
— Знам, знам. И все пак не бива. По-добре ще е така: леви, десни, леви, десни и да не мислиш за нищо друго.
Ал обидено млъкна.
— Аз просто тъй, говорех си — продума той след миг.
Том извърна очи към него, но Ал гледаше право пред себе си. Празният камион силно трополеше. Усмивката на Том разкри дългите му зъби, той тихо се разсмя:
— Добре, Ал. Аз, изглежда, още не мога да забравя затвора. Може би някога по-късно ще ти разкажа всичко. Просто ти е любопитно да знаеш, затова и питаш. Но аз реших да изхвърля това от главата си. Може би занапред ще бъде по-другояче. А сега, веднага щом си спомня, всичко сякаш ми се обръща отвътре. На тебе, Ал, ще ти кажа само ей това: затворът си върши работата бавно, но сигурно — и накрая се побъркваш. Разбра ли? Там всички са смахнати: гледаш ги, слушаш ги, а накрая и в себе си почваш да се съмняваш — побъркан ли си, или не. Понякога посред нощ като почнат да викат, пък на теб ти се струва, че самият ти викаш… А може и наистина да викаш.
Ал рече:
— Няма повече да говоря за това, Том.
— Да бях в затвора само месец, както и да е — продължи Том. — Дори половин година. Но когато стоиш там повече от година, тогава… с нищо не може да се сравни. Не бива да държат хората под ключ, не бива да правят така! Но по дяволите! Не ми се ще даже да говоря за това. Виж как играе слънцето по прозорците.
Камионът се приближи до проточилите се една след друга станции за обслужване; от дясната страна на пътя имаше склад за стари автомобилни части — разстлал се на цял акър площ, ограден с висока ограда от бодлива тел. По-близо до пътя имаше една барака от рифеловано желязо с купчина стари гуми край входа й, на които бяха окачени картончета с цените им. Зад бараката се виждаше малка колиба, направена от стари дъски и тенекии. За прозорци бяха сложени предни стъкла от автомобили. В тревата се валяха изпочупени коли: автомобили с разкривени, пробити радиатори, изранени автомобили, без колела, легнали на една страна. Из двора и край стените на бараката имаше покрити с ръжда мотори. Голяма купчина развалини — автомобилни брони, капаци на камиони, колела, оси; и над всичко това витаеше дух на разтление, плесен, ръжда; изкривени железа, изпотрошени мотори, купчина отломки.
Ал докара камиона до бараката по лъщящата от масло пътека. Том слезе и надникна от прага на потъналата в мрак барака.
— Никого не виждам — каза той и извика: — Хей, има ли някой тук?
— Божичко, дано имат части за додж 25 година!
В дъното на бараката се хлопна врата. Из мрака изплува някакъв мъж. Слаб, мръсен, с омазана с масло кожа, изопната върху жилестите мускули. Едното око на този мъж липсваше и когато той движеше другото, здравото, мускулите на празната очна ябълка потрепваха; панталоните и ризата му лъщяха от масло, ръцете бяха целите в рани и белези, кожата им се бе напукала; дебелата долна устна стърчеше, издадена напред.
Том попита:
— Ти ли си собственикът?
Окото блесна към него.
— Не, аз съм негов работник — последва неприветлив отговор. — Но какво ви трябва?
— Стар додж 25 година. Искаме да заменим един лагер.
— Не знам. Господарят щеше да ви каже, ала го няма. Отиде си в къщи.
— А ти не можеш ли да провериш?
Едноокият се изсекна в дланта си и я изтри в панталона.
— Вие тукашни ли сте?