Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Вероятно е някакъв безделник. Страшно много такива се скитат по пътищата сега. — И млъкна. После пак опря облегалото на стола си в стената и се почеса по шията.
Том каза:
— Ще отида да се видя с майка, а после ще продължим напред. — Джоудови се дръпнаха настрана от другите.
Бащата рече:
— Ами ако онзи е говорил истината?
Отвърна му проповедникът:
— Разбира се, че е говорил истината. Истината за себе си. Нищо не си измисляше.
— А за нас? — попита Том. — За нас това не е ли също истина?
— Не знам — каза Кейси.
— Не знам — рече бащата.
Те се приближиха до палатката — до прехвърления през едно въже брезент. Вътре беше тъмно и тихо. При приближаването им на земята край входа нещо замърда и се изправи на височината на човешки ръст. Това беше майката, станала да ги посрещне.
— Всички спят — каза тя. — Бабата също заспа. — И като видя Том, уплашено попита:
— Как попадна тук? Благополучно ли свърши всичко?
— Поправихме повредата — отвърна Том. — Можем да продължим с вас.
— Слава на господа-бога! — възкликна майката. — Вече не ме свърта тук. По-скоро да отидем там — сред зеленина, на воля. По-скоро да пристигнем.
Бащата се покашля.
— Но да знаеш какво чух преди малко от един…
Том го хвана за ръката и го стисна да мълчи.
— Да, странни неща каза той — рече Том. — Каза, че много хора тръгнали за натам.
Майката се взираше в тях в тъмнината. Под брезентовия навес се закашля насън и захърка Рути.
— Аз ги измих — каза майката. — За пръв път, откак сме тръгнали, имаме достатъчно вода да се окъпем. Останаха и за вас две кофи. Такава мръсотия е по пътя!
— Всички ли са тук? — попита бащата.
— Всички, освен Кони и Розашарн. Те отидоха да спят на открито. Тя каза, че под брезента ще й е много топло.
Бащата измърмори:
— На тази Розашарн все нещо не е по вкуса й. Много капризна е станала.
— Чака първо дете — рече майката. — И двамата просто треперят над него. И ти беше същият.
— Е, ние тръгваме вече — каза Том. — Ще кривнем от пътя някъде наблизо. Може да не ви забележим, затова си отваряйте добре очите, да не ни задминете. Ще бъдем отдясно.
— Ал остава ли?
— Да. Вместо него ще дойде чичо Джон. Лека нощ, майко.
И те закрачиха през спящия лагер. Край една от палатките с неравен пламък гореше малък огън; една жена наглеждаше котел, в който вреше закуската за сутринта. Миришеше апетитно на фасул.
— Ех, да можех да похапна малко бобец — шеговито подхвърли Том, минавайки край жената.
Тя се усмихна.
— Още не е готов, иначе щях да ви поканя — рече тя. — Елате утре, но по-раничко.
— Благодаря, мадам — отвърна Том. Той, Кейси и чичо Джон минаха покрай верандата. Фенерът гореше ярко и съскаше, а собственикът все още седеше на стола. Той обърна глава към тях. — Бензинът във фенера е на свършване — каза Том.
— Нищо, след малко ще затварям.
— Париците не се търкалят вече по шосето, а? — рече Том.
Предните крака на стола се опряха в пода.
— Стига си се заяждал! Запомних ти физиономията. И ти си от ония, бунтарите.
— Точно така — отвърна Том. — Аз съм болшевик.
— Много се навъдихте напоследък!
Том се засмя и като излезе от вратата, седна в леката кола. Той взе една буца пръст и я хвърли към фенера. Тримата чуха как буцата удари стената и как собственикът скочи от стола и почна да се взира в мрака. Том запали мотора и изкара автомобила на пътя. Той внимателно се вслушваше в шума на двигателя, вслушваше се да чуе дали не чука. Шосето бягаше като мътно петно пред слабите фарове на колата.
Седемнадесета глава
Колите на преселниците изпълзяваха от страничните пътища на шосето, което пресичаше цялата страна, и поемаха на запад. Денем те се движеха натам като буболечки, а когато над пътя се спуснеше мрак, те пак като буболечки се събираха на купчина по-близо до подслон и вода. Хората се гушеха един до друг, защото ги мъчеше чувство на самота и смущение, защото всички бягаха от местата, където ги бе сполетяла печал, тъга и покруса, бягаха на ново място — непознато, тайнствено за тях. Те разговаряха, деляха съдбата, храната и надеждите си за бъдещето, което ги очакваше там, където отиваха. И ставаше така, че когато някое семейство спираше край вода, а след него спираше на същото място и друго семейство, съблазнено от водата и компанията, там спираше и трето, което виждаше, че тези, които са го изпреварили, са доволни от мястото, на което се намират. И докато слънцето залезе, там се събираха двадесет семейства — двадесет коли.