Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— За да поддържаш света на мародерите?
— За да поддържам последното парче от своя собствен свят.
— Дагни — бавно каза той, — знам защо човек обича работата си. Знам какво означава за теб управлението на влаковете. Но няма да ги управляваш, ако са празни. Дагни, какво виждаш, когато си помислиш за движещ се влак?
Тя погледна града.
— Живота на способен човек, който можеше да е загинал в онази катастрофа, но ще преживее следващата, която аз ще предотвратя — човек, който има безкомпромисен ум и неограничена амбиция, и е влюбен в живота си… който прилича на нас двамата в началото. Ти се отказа. Аз не мога.
Той затвори очи за миг, а стискането на устните му се превърна в усмивка — усмивка, която заместваше стона на разбиране, радост и болка. Той попита сериозно и нежно:
— Мислиш ли, че още можеш да им служиш — на този тип хора, — като управляваш железницата?
— Да.
— Добре, Дагни. Няма да се опитвам да те спра. Докато мислиш така, нищо не може и не трябва да те спира. Ще спреш в деня, когато откриеш, че работата ти е поставена в услуга не на живота на онзи човек, а на неговото унищожение.
— Франсиско! — беше вик на учудване и отчаяние. — Ти разбираш, знаеш какво имам предвид, като говоря за този човек, ти самият го виждаш!
— О, да — просто и небрежно каза той, загледан някъде из стаята, почти сякаш търсеше истински човек, и добави: — Защо се учудваш? Каза, че някога и ние сме били такива. Още сме. Но един от нас го е предал.
— Да — сурово каза тя, — един от нас го направи. Не можем да му служим, като се отказваме.
— Не можем да му служим, като се сговаряме с разрушителите му.
— Не се сговарям с тях. Те имат нужда от мен. И го знаят. Ще им наложа моите условия.
— Като играеш игра, в която те извличат полза в замяна на това да те нараняват?
— Ако мога да съхраня „Тагарт Трансконтинентал“, това е единствената полза, която искам. Какво ме интересува, че ме карат да плащам откуп? Нека си вземат, каквото искат. Аз ще си имам железницата.
Той се усмихна.
— Така ли мислиш? Да не мислиш, че нуждата им от теб ще те защити? Да не мислиш, че можеш да им дадеш, каквото искаш? Не, няма да напуснеш, докато не видиш, със собствените си очи и по своята преценка, какво те наистина искат. Знаеш ли, Дагни, учили са ни, че някои неща принадлежат на Бога, а други — на Цезар. Може би техният бог би го позволил. Но човекът, на когото каза, че служим — той не го позволява. Той не позволява разделена вярност, война между ума и тялото, разрез между ценностите и действията или почит към Цезар. Той не позволява да има Цезаровци.
— В продължение на дванайсет години — меко каза тя — си мислех, че е немислимо, че може да дойде ден, когато да моля за прошката ти на колене. Сега мисля, че е възможно. Ако стане така, че се убедя в правотата ти, ще го направя. Но не и преди това.
— Ще го направиш. Но не на колене.
Той я гледаше така, сякаш виждаше тялото й, докато тя стоеше пред него, въпреки че очите му бяха насочени към лицето й и погледът му й казваше какво изкупление и отстъпление вижда в бъдещето. Тя видя усилието, което той направи, за да отклони очи, с надеждата, че не е видяла или разбрала погледа му, видя мълчаливата му битка, издадена от напрежението на няколко мускула на лицето му — лицето, което познаваше толкова добре.
— Дотогава, Дагни, помни, че сме врагове. Не исках да ти го казвам, но ти си първият човек, който почти е влязъл в рая и се е върнал на земята. Видяла си твърде много, така че трябва да го разбираш ясно. Ще се боря с теб, не с брат ти Джеймс или с Уесли Мауч. Теб трябва да победя. Дошъл съм да разруша всичко, което е най-ценно за теб в момента. Докато ти се бориш да спасиш „Тагарт Трансконтинентал“, аз ще работя за унищожението й. Не ме моли за помощ или пари. Знаеш причините ми. Сега можеш да ме мразиш — и дори би трябвало от твоята позиция.
Тя вдигна леко глава — в позата й нямаше доловима промяна, само дребен белег за това, че осъзнава тялото си и значението му за него, тя стоеше като жена, докато произнесе следващото изречение, а намекът за предизвикателство идваше само от леко подчертаните паузи между думите:
— А на теб какво ще ти причини?