Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Извинявайте — отвърна стъпилият върху колелото Магнус, — извинявайте, мистър Пикуик. Не бих могъл да се кача на мястото си, бидейки в това състояние на несигурност. Напълно съм уверен от тона на този човек, че кожената ми кутия за шапки не е прибрана в колата.

Тържествените уверения на коняря се оказаха напразни и кожената кутия за шапки трябваше да се изрови от дълбините на багажника, за да се убеди мистър Магнус, че е била надлежно сложена вътре; а след като биде успокоен по тази точка, той изрази своето безпогрешно предчувствие, че раираната му чанта е била забравена някъде, а след това, че обвитият му в амбалажна хартия пакет се бил „разпердушинил“. И когато накрая получи нагледни доказателства за неоснователността на всяко едно от своите подозрения, той се съгласи да се покачи на покрива на дилижанса, подчертавайки, че сега, след като са се разсеяли всичките му опасения, той се чувствувал напълно доволен и щастлив.

— Доста сте нервозен, а, сър? — запита мистър Уелър старши, като поглеждаше изпод око непознатия, докато се изкачваше до мястото си.

— Да, порядъчно се тревожа за тези дребни работи — рече мистър Магнус. — Но вече всичко е наред, съвсем наред.

— Е, слава богу — рече мистър Уелър. — Сами, помогни на господаря си да стигне горе до капрата; с другия крак, сър, така… дайте ми ръката си, сър. Хайде, хоп! Бая по-лекичък сте били като младеж, сър.

— Съвсем вярно е това, мистър Уелър — добродушно отвърна задъханият мистър Пикуик, като се настаняваше на мястото си до него на капрата.

— Скачай отпред, Сами — нареждаше мистър Уелър. — Сега, Вилям, подкарай конете. Внимавайте при свода, господа. Пазете главите, както казва продавачът на банички. Достатъчно, Вилям, пусни ги вече.

И дилижансът се понесе нагоре към Уайтчапъл, наблюдаван с възхита от всички жители на този доста гъсто населен квартал.

— Не е много хубав тоз край, сър — рече Сам, като докосна шапката си, нещо, което винаги правеше, когато заговаряше господаря си.

— Действително не е, Сам — отвърна мистър Пикуик, разглеждайки многолюдната мръсна улица, по която минаваха.

— Много забележително обстоятелство, сър — рече Сам, — беднотията и стридите май винаги вървят ръка за ръка.

— Не ви разбирам, Сам — отвърна мистър Пикуик.

— Искам да кажа, сър — поясни Сам, — че колкото по-бедно е мястото, толкова повече, изглежда, се търсят стриди. Погледнете, сър: на всеки пет-шест къщи се пада по една сергия стриди; просто да се застеле улицата. Да ме убие господ, ако не е тъй: щом на някой му дойде до гуша от сиромашия, той се втурва навън и захваща да лапа стриди, ей тъй, от отчаяние.

— Ама разбира се — намеси се мистър Уелър старши, — точно същото стана и с маринованата сьомга.

— Тези две забележителни явления никога досега не са привличали вниманието ми — рече мистър Пикуик. — Ще ги запиша веднага щом спрем някъде.