Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Делиан не чу отговора на огрето — човекът го избута през вратата и го поведе по коридорите на „Залагащия пришълец“ към тясна врата, през която се излизаше на тъмна алея. От небето на лениви струйки като пикня на стари пияници се лееше дъждец. Човекът излезе и кимна с глава на Делиан да го последва.
— ’Айде. Гладен ли си? Да идем да си намерим нещо за ядене.
5.
Дебелият каменар с мръсна кафява престилка, който стоеше зад бара, плъзна една чиния с мазни яйца, кървавица и някакво неопределено на вид месо между лактите на Делиан и светът внезапно придоби цвят. Не беше излизал навън от нощта, в която влезе в „Залагащия пришълец“; беше подгизнал като разкаляна улица, умираше от студ в леката си памучна туника и панталон, а малкото дневна светлина, която се процеждаше между надвисналите сиви облаци, едва стигаше да различи жълтото в бърканите яйца.
Той се настани на разнебитения стол до човека, който му беше спасил живота, и се облегна на нацепения дървен бар, който бе с една идея по-малко мазен от поднесената му храна. Барът представляваше затворен кръг, в средата на който бяха разположени голяма скара, тиган за печене и огромен котел за пържене, подгряван на въглища. За всичко се грижеха двама каменари, които се държаха като съпрузи, но си приличаха достатъчно, за да минат за брат и сестра. Делиан не попита.
Един навес ги пазеше от дъжда. С бара, столовете и навеса заведението заемаше почти една трета от дясната половина на улица „Мориандар“. Наоколо се виждаха подобни сергии; заради дъжда повечето бяха също тъй пусти като тази. Освен Делиан и мъжа единственият друг клиент бе дебело дървесно духче с раздърпани криле, което се беше изтегнало в дъното на бара, забило лице в сгънатата си ръка, и хъркаше като астматично ловджийско куче.
Мъжът натъпка устата си с яйца и шумно замляска. Делиан можеше само да го гледа и да се чуди; не можеше да си спомни кога за последен път се беше хранил с такъв апетит.
— Защо не ядеш?
Делиан повдигна едното си рамо с безразличие.
— Най-добрите шибани яйца в Града на пришълците. Яж, мамка му. Платил съм за проклетата манджа. Не ме карай да съжалявам, че ти спасих живота. — Човекът изпръхтя в приятелско подхилкване и смушка Делиан с лакът, сякаш беше казал добра шега.
Делиан се извъртя на стола, за да се облегне на бара, и облегна ръце на коленете си, наблюдавайки как минувачите притичват от навес към навес с глави, сгушени в изгърбените им рамене.
— Може би трябваше да оставиш огрето да ме убие — промърмори той. — Така щеше да е справедливо.
— Справедливост? Какво е това? — рече човекът с приветлива усмивка. Той протегна ръката си с дланта нагоре. — Ето. Сложи малко справедливост в ръката ми. Нямаш ли? Тогава можеш ли да ми кажеш какъв вкус има? Как мирише? Какъв е цветът ѝ? — Той поклати глава, загреба яйцата с вилицата си и ги пъхна в устата си. — Не ми говори за справедливост. И двамата сме възрастни мъже, нали?
Дали? — помисли си Делиан. — Никога не съм бил убеден в това.
Миг по-късно попита:
— Не се ли притесняваш за работата си?
Събеседникът му сви рамене.
— Ами не. Руго може да е тъп, но сърцето му е на мястото си.
— Той е убиец.
— Аз също, мамка му. Но не и днес.
— Това може да ти струва повече от работата — рече Делиан.
Мъжът отново сви рамене.
— И какво от това? Изборът си е мой. — Той произнесе думата „избор“ с особено, едва доловимо наблягане.
— Не разбирам защо ми помогна.
— Със сигурност не заради благодарностите ти.
Делиан извърна глава.
— Ха — рече мъжът. — Не го казах с лошо чувство. Ако спасиш човек, който се опитва да се самоубие, не можеш да очакваш благодарности. Предполагам, че го разбра от Киър, а?
— Да, така е — съгласи се тихо Делиан. — И въпреки това не разбирам.
Човекът въздъхна и остави вилицата си.
— Не е лесно за обясняване. Не винаги има причина за нещата, които върша. Понякога просто решавам на мига, разбираш ли? И щом реша нещо, не поглеждам назад.
— Добре. Но защо?
— Не знам. Просто си мислех, докато бяхме в спалнята на госпожата, когато тя говореше за Каин. Говореше за това, че познава Каин и как всичко се обърква, когато той е наоколо, и всякакви такива. И как е решила, че някак си свързан с Каин.
— Каин — промърмори Делиан. — Всъщност не знам нищо за него.
— А аз знам. Познавам го доста добре. Не бяхме точно приятели, но бяхме… добри познати, да речем. Веднъж ми счупи ръката.