Цялото кралско войнство

Изрязаните парченца мозък бяха изхвърлени — да си домислят на спокойствие своите малки мисли някъде в боклука, а това, което остана в черепа на този кльощав индивид, бе запечатано отново и оставено да съчинява съвсем нова личност.

После излязохме с Адъм, той се изми и докато си сваляхме белите нощници, аз му казах:

— Но ти забрави да го покръстиш.

— Да го покръстя ли? — учуди се той.

— Да — казах аз, — защото той е роден отново, и не от жена. Кръщавам те в името на Великия Тик, на Малкия Тик на Светия Дух, който безсъмнено също е Тик.

— Какви ги дрънкаш? — каза той.

— А, нищо — отвърнах. — Просто се мъча да бъда остроумен.

На лицето на Адъм се появи лека, снизходителна усмивка, но той очевидно не оцени остроумието ми. Сега, като се оглеждам назад, и аз не намирам да съм бил особено остроумен. Но тогава си мислех, че съм казал нещо много смешно. Толкова смешно, че човек би могъл да се пукне от смях. Но онова лято от висотите на моята олимпийска мъдрост много неща ми се виждаха смешни, въпреки че сега съвсем не ми изглеждат смешни.

След операцията не видях Адъм доста време. Той замина на Изток по работа — пак нещо около болницата, предполагам. Но малко след завръщането му стана една история, която едва не принуди Шефа да си търси нов управител на болницата.

В случилото се нямаше нищо странно и неочаквано. Една вечер Ан и Адъм, след като вечеряли навън заедно, се качвали по стълбата към неговата занемарена квартира и сварили на площадката пред вратата висока, слаба, облечена в бяло фигура, с бяла панама на главата, под която в сумрака блещукала пура — в единия край на мястото, където би трябвало да се намира устата, — от която пура се разнасял скъп аромат, мъчещ се да надвие миризмата на зеле. Човекът свалил бялата панама, стиснал я внимателно под лакътя и попитал Адъм дали той е доктор Стантън. Адъм отговорил утвърдително. Тогава човекът се представил — Кофи (Хюбърт Кофи), и помолил да влезе за минутка.

Влезли и Адъм попитал човека какво иска. Непознатият, с продълговато, буцесто, лимоненожълто лице, с бял, добре огладен костюм и двуцветни обувки с безброй шевове и дупчици (както открих по-късно, Хюбърт беше истинско конте — два бели костюма на ден, бели копринени гащета с червен монограм, червени копринени чорапи и екстравагантни обувки), взел да хъмка и да мънка, да се покашля и да поглежда многозначително към Ан с кафявите си очи (които по цвят, а и не само по цвят, приличали на използувано автомобилно масло). Както ми обясни по-късно Ан — защото тя беше единственият ми източник на сведения за тази среща, — тя помислила, че човекът е дошъл за преглед, извинила се и отишла в кухнята да сложи в хладилника кофичката сладолед, която била купила на ъгъла. Тя мислела да прекарат с Адъм една тиха и спокойна вечер. (Макар че вечерите, прекарани с Адъм това лято, едва ли са били така спокойни за нея. Не може в някое ъгълче на съзнанието й да не е живяла винаги мисълта какво ще стане, ако Адъм разбере как прекарва тя другите си вечери. Или пък може би е успяла да заключи тази част от съзнанието си — както човек заключва някои от стаите в голяма къща и седи само в уютната, а може би и не дотам уютна гостна? Но седейки в нея, дали не се е вслушвала непрекъснато няма ли да изскърца подът или да се чуят неспокойни стъпки в заключените стаи на втория етаж?)