Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Сигурно беше охраната. Но не, ако бяха те, досега да са се нахвърлили върху него. Следователно този, който го следеше, все още не бе решил как да постъпи с него.

Джек не бързаше да предприеме каквито и да било действия. Стараеше се да се държи привидно спокойно, въпреки че сърцето думкаше в гърдите му. Все още бе потресен, че според официалните записи не съществуваше. Че никога не е постъпвал в този център. След като ги прегледа за трети път, поиска да види списъка на персонала. Джек можеше да не съществува, но някои сестри и лекари трябваше да са тук.

Още първото име, на което попадна, го накара да се ококори. Беше му познато, сигурен бе, но лицето от екрана бе различно. Прегледа набързо общата информация. Оказваше се, че неговият лекуващ лекар е приел самоличността на някой от обслужващия персонал. Но защо? Джек затвори очи и за миг забрави, че го наблюдават. Извика ново име. Погледна и видя сестра, която не бе виждал никога. Сега вече знаеше.

Знаеше, че целият му живот от момента, когато го бяха извадили от криогенната капсула, е бил една лъжа.

Замисли се за миг, после изключи компютъра. Едва сега съсредоточи вниманието си върху онзи, който го дебнеше отзад. Бутна креслото назад, изправи се и се обърна. Пое към вратата, усещайки как се напрягат мускулите на неговото здраво, младо тяло — съвсем различно на възраст от годините, които бе преживял с ума си.

Една сянка се раздвижи в близката ниша. Джек се подсмихна мрачно, пресегна се, сграбчи дебнещия го там човек и го захвърли на пода като парцалена торба, щастлив, че може да насочи в конкретна посока гнева си.

Мъжът със сиви дрехи остана да лежи на пода и да стене. Джек се наведе над него, изрита настрани пневматичната спринцовка и за миг се зачуди, дали вътре имаше приспивателно или отрова.

— Какво правиш тук? — попита тихо.

Непознатият се гърчеше под ръката, която приковаваше шията му към пода.

— Аз… казвам се Горен.

— Не — поклати глава Джек. — Попитах те какво правиш.

— Не те… разбирам.

— Ти ме познаваш — Джек смръщи вежди. — Дори ми се струва, че те помня. Да, разбира се. Ти ми направи последния преглед, преди да бъда изписан. — Припомни си онзи далечен момент. Тогава жадуваше час по-скоро да напусне болницата. Чувстваше се изоставен, отхвърлен от всички. Сякаш никой не се интересуваше, че има оцелял от Пясъчните войни. Но годината, прекарана на Кларон, му бе помогнала да прочисти душата си и да се справи със спомените, които по-скоро приличаха на кошмари. Той усили натиска. — Всъщност би трябвало да съм ти благодарен. Затова няма да те убия.