Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
Мъжът изхърка. От ъгълчето на устата му потече слюнка.
— Аз… нищо не зная.
— Защо? Какво се е случило тук с мен? Къде са записите?
— Всичко е изчезнало.
— Все някой си спомня. Кажи ми кой!
— Не мога. Убий ме, щом искаш. Тъкмо ще приключи по-бързо.
Джек отпусна леко ръка. Мислеше трескаво. Нямаше съмнение, че са го докарали тук тайно. Спасили са го тайно. Тайно са го размразили дори. Това можеше да обясни защо нито един официален представител на доминионското правителство не го е признал за ветеран от Пясъчните войни. Не знаеше обаче защо са постъпили по този начин. Изглежда човекът, когото държеше в ръцете си, също не знаеше.
Джек стисна устни в заплашителна усмивка.
— Ако не заговориш, дори смъртта ти ще бъде бавна и мъчителна.
— Зная само едно — че няма да намериш това, което търсиш. Всичко е било изтрито. Дори името ти, спомените.
— За какво говориш?
— Извадиха те от криогенна капсула. Държаха те някъде в продължение на една година, преди да те доведат при мен. Някои неща… не могат да бъдат поправени. По-удобно бе да ги заменят. Всички Рицари трябваше да са мъртви.
— Името ми?
— Не го зная! Никога не са ми го казвали.
— Защо точно мен?
— Нямаше кой друг. Пусни ме… задушавам се…
Джек обаче не отпускаше хватка.
Дори името му беше лъжа.
Остави лежащия в безсъзнание мъж на стерилния под, окъпан в собствената си урина.
Отправи се по коридорите, като внимаваше да избягва обсега на охранителните камери, както го бе научила Амбър. Движеше се с точни, опасни движения, втълпени му от началното обучение за Рицар.
Поне това не му бяха отнели. Не биха могли да го надарят с фалшиви умения. Бяха си негови собствени, както и костюмът. С подплатата, заразена със смъртоносния чуждоземец.
Единственото, което му бяха оставили.
Така да бъде.
8.
Уинтън обядваше в бюфета на обществената служба, приятен клуб с атмосфера на лукс за средната класа, когато пейджърът във вътрешния му джоб изписука. Усмихна се на секретарката срещу него, остави вилицата и бутна назад стола.
— Но Уини, не си се нахранил.
Той се потупа по корема.
— Трябва да ограничавам калориите, мила моя. Ще се видим ли по-късно?
— Ако успея да приключа с делата от съда. Взех да се изморявам да преглеждам решенията на компютъра. Знаеш ли, мисля си, че няма да е зле да се върнем към времето на човешките съдии.
— Значи друг път — усмихна й се Уинтън. След това напусна бюфета, като се стараеше да върви бавно и спокойно и забърза едва когато се озова в коридора. Въпрос на минутки бе оттук да стигне своя кабинет. Пейджърът продължаваше да вибрира през целия път.
Отпусна се в креслото и включи компютъра, преминавайки на подпространствен сигнал. След като привърши с настройките, се облегна назад и сключи пръсти.
— Сър?
— Да, тук съм.
— Засякохме обекта, който искахте да бъде следен. Разполагаме с пълен доклад за действията му…
— Искам само основното.
— Веднага ли? — гласът на мъжа потрепери, издавайки притесненията му заради цената на подпространствените разговори.
— Да. Веднага. — Уинтън изопна устни в тънка линия. Беше се погрижил поне тази връзка да е обезопасена. Трябваше да знае какво е станало. Незабавно.
— Обектът пристигна на Кластър и след няколко дни на разследване се добра до Доминионската обществена болница.
Уинтън си пое рязко дъх, толкова силно, че човекът отсреща помисли, че връзката е прекъсната.
— Ало? Там ли сте?
— Да. Продължавай.
— Обектът успя да преодолее охранителната система на болницата и да проникне вътре. Излезе след около час. Веднага след това запази място за връщане.
— Това ли е всичко?
— Това е най-важното, сър. Разполагаме с подробен доклад за това с кого е разговарял, къде се е настанил и прочее.
— Благодаря — Уинтън прекъсна връзката, без да каже и дума повече.
Завъртя креслото. Сега вече знаеше самоличността на Летящия холандец. Неуловимият последен оцелял от Милос и Джек Сторм бяха едно и също лице.
Сега вече Сторм беше обречен.
Той превключи на локалната мрежа. От екрана го погледна достолепен джентълмен.