Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Никакъв отговор. Гласът й отекна нататък по коридора и тя почувства, как страхът й нараства. Амбър спря и се озърна, но мракът, който я обгръщаше, бе почти непрогледен. Миришеше на влага, на кал и на улична мръсотия, а също и на страх.

— Амбър.

Не беше гласът на Джек, но го познаваше и се боеше от него. Пое рязко въздух — беше толкова студен, че гърдите й се свиха. „Моля те, Господи, не му позволявай да ме намери.“

— Амбър — този път по-близо. Идваше неумолимо към нея. Тя спря да диша и почувства, как сърцето й тупти в гърдите.

— Амбър. Време е да убиеш.

Точно до нея! Тих глас в ухото, придружен от топъл дъх. Прехапа устни и почувства соления вкус на кръвта. Извика от болка, макар да знаеше, че така се издава.

Щом тя не виждаше, Ролф също не можеше да я види. Повтаряше си го непрестанно, докато се озърташе в мрака.

— Аз зная думата, Амбър — произнесе мъжът, все така близо. — Достатъчно е да я кажа.

Ролф не знаеше, че тя е тук. Как би могъл да знае? Нямаше представа къде се намира. Последния път, когато я видя, тя беше с Джек, а той още бе наемник. Какво пречеше да го следва и сега да са на някоя далечна планета?

Как би могъл да знае къде се намира Амбър?

Ала не се съмняваше, че я е открил. Ролф не беше само сводник. Той разполагаше с достъп до мрежата от нелегални информатори.

Почувства, че ако не си поеме скоро дъх, ще започне да се задушава.

— Амбър?

Този път гласът бе малко по-далеч в тъмнината. Раздвижи ръка пред очите си и с мъка различи пръстите. Беше плътно забулена в мрак. Докосна лицето си. Беше скрито от черна маска.