Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Най-сетне Джек зърна в далечината мрачния и неосветен вход на „Ръждясалият болт“ и на устните му трепна усмивка. Болард едва ли щеше да е вътре, нито в следващите пет места, където възнамеряваше да го потърси, но това все пак бе някакво начало. В охраняваните от полицията квартали баровете вече бяха затворени, но тук законът все още нямаше думата.

Това бе градът, където бе израснала Амбър.

Никой не обърна внимание на Джек, когато влезе. Барманът го стрелна с поглед, сетне отново насочи вниманието си към монитора, където следеше какво става в сепаретата.

Джек заобиколи камерата, която вероятно предаваше образа в местния полицейски участък. Знаеше, че ако Болард е тук, сигурно се чувства гузен и ще направи опит да се измъкне незабелязано.

Макар и останал с едно око, старият ренегат нямаше да пропусне нито един от посетителите на бара, макар и само защото все още можеха да го затворят заради някогашното му дезертьорство. Безсмислено упорство, след като още преди осем години Пепус бе обявил обща амнистия. А може би не, тъй като при един техен разговор Болард бе подхвърлил, че амнистираните кой знае защо не живеят особено дълго.

Джек огледа помещението и изведнъж забеляза някакво раздвижване в дъното. Само с три скока беше там. От масата се надигна непознат тип с грозно бледо лице, ококорени очи и уста, която вонеше като клоака. Косата му беше посивяла, сякаш бе поръсена с прахоляк.

Ала погледът му бе предизвикателен.

— Болард — произнесе Джек.

— Не е тук… очевидно.

— Очевидното може да ти струва скъпо.

Непознатият положи ръка на масата. Беше покрита с татуировки.

— За какво ти трябва?

— Питаш ли подобни неща, ще се разделиш още по-бързо с жалкия си живот.

— Хубаво — непознатият отмести поглед. — Опитай в „Черната дупка“…

Джек бе на половината път до вратата, преди другият да довърши изречението. Знаеше къде се намира това място. Повика колата, въведе новите координати и се облегна назад. Небето бе все още тъмно, без никакви признаци за просветляване.

„Черната дупка“, както съвсем правилно я бяха нарекли, беше бар и комарджийски център, настанен в един изоставен ръкав на метрото. Тук вече нямаше никакъв начин да избегне камерата. И този път, когато влезе, привидно никой не му обърна внимание. Въздухът бе задимен до невъзможност да се диша, шумът бе толкова силен, че мислите му се объркваха. Тръгна между масите, като се оглеждаше за едноокия, но засега не виждаше никъде черната къдрава коса на Болард. Въздухът бе толкова плътен, че можеше да го режеш с нож. Оставаше му само да дръпне завесите на сепарето в дъното, което щеше да направи без никакъв ентусиазъм.

Барманът тук не беше човек, а машина. Ако знаеше как, вероятно би могъл да измъкне нужната информация от него. Явно Болард не беше в „Черната дупка“.