Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Джек я разглеждаше внимателно. Косата й всъщност беше боядисана в червено, а в чертите й имаше нещо хищно, като на змия, която се готви за удар.

— Баща ми е обработил немалко работници тук.

— Моят случай е малко по-различен — заяви Джек. — Защото аз съм причината да му видят сметката.

Очите й помътняха. Тя извърна глава и когато проследи погледа й, Джек забеляза дръжката на магнитен лазер, прикрепен с лепенка под бюрото. Премести се така, че да препречи пътя й към оръжието.

— Как мога да съм сигурна, че си този, за когото се представяш?

— Аз съм доминионски Рицар.

За миг дъхът й секна.

— Значи ти си онова копеле.

Джек скръсти ръце.

Тя се изплю. Храчката й попадна върху бюрото.

— Нищо няма да ти кажа.

— Напротив, ще ми кажеш. Видях една-две празни носилки в залата отвън. Два пъти през живота ми са ме замразявали. Наясно съм, че без необходимата подготовка кръвта се съсирва. При ниска температура клетките се разрушават. След подобни поражения съживяването е невъзможно.

— Няма да посмееш!

— Защо не? За мен няма значение. Ще те открият чак когато се появят работниците от следващата смяна. А дотогава ще е твърде късно. Ще имам време да открия онова, което ме интересува, в компютъра.

— Баща ми не би оставил толкова важни сведения в компютъра.

— Ти решаваш — изгледа я той.

— Ако ти кажа и малкото, което знам, ще последвам участта на баща си.

— Може би. Ако те издам. Но не смятам да го правя.

Тя посегна към пистолета, но Джек застана пред нея. Жената отново се отпусна в креслото. Последен опит на змията, помисли си Джек.

— Какво пък — въздъхна обезсърчено тя. — Ще ти кажа каквото знам. Баща ми беше нает от Зелените ризи — сигурно преди не си чувал за тях, — те искаха да отвлекат един от членовете на имперската охрана, за да докажат на императора, че не е толкова неуязвим, за колкото се мисли. В наше време императорите не се раждат, а се създават. Да ти напомня ли, че Регис също падна от ръка на убиец.

Джек слушаше внимателно думите й, но се питаше дали тя знае цялата истина.

— И това ли е всичко? — попита, забелязал, че жената отново е извърнала лице към мониторите.

Тя му хвърли победоносен поглед през рамо.

— Това е достатъчно. Ако беше чувал за Зелените ризи, щеше да си мъртъв като баща ми. За твой късмет не знаеше нищо за тях.

Джек поклати глава и напусна лабораторията. Работниците, които срещна, му правеха път и той се досети, че жената ги е предупредила да не го спират.

Сигурно фанатично вярва в тези Зелени ризи, мислеше си, докато сваляше изолиращия костюм и напускаше лабораторията. След като бе принесла дори баща си в жертва.