Сянката на планината

халат с извезан монограм на джоба.

В стаята имаше само един стол и Санджай не стана от него.

— Добра работа — каза той, като ме изгледа от горе до долу. — Но пък и ти винаги си

си вършил добре работата, нали? Ще ти донесат парите за свършеното. Всичките ти неща са

изнесени от работилницата за паспорти, чакат те в червения куфар до входната врата. Остава

само да се сбогуваме. Тъй че сбогом.

— Как е била провалена мисията? Защо се прибрах по-рано? Той угаси цигарата, отпи

от чая, постави много внимателно

чашката върху чинийката и се отпусна в креслото.

— Знаеш ли защо се радвам, че си отиваш, Лин?

— Защото мислиш, че съм създаден за нещо по-добро?

Той се изсмя. Познавах го от години, но никога не бях чувал този смях — сигурно го

пазеше за специални сбогувания. После спря да се смее.

— Защото ти не си отборен играч и никога няма да станеш — каза мрачно. — Ти си

черна овца. Огледай се. Всеки принадлежи на нещо или на някого. А ти си единакът, дето се

цепи. Никъде не си свой. За никого не си свой. А сега и тук не си свой.

— Защото Лиса умря ли? Затова ли прати човек на летището?

— Както казах, ти не си отборен играч. Нямаше как да знаем как ще реагираш. Беше в

Мадрас, когато се случи.

— Кога научи за станалото?

— Пет минути след ченгетата, разбира се. Но ти вече беше заминал, а задачата бе твърде

важна, че да я прекратим.

— Пет минути?

— Ти никога не ползваш телефон и затова знаех, че е твърде вероятно така и да не

разбереш. Решението да го потулим, докато задачата бъде изпълнена, беше мое, да ти пращат

свръзка на всеки етап — също бе мое решение.

— Твое решение.

— Да. Ако не ти харесва, нали знаеш — винаги има възможността да ти се тегли една

майна.

— Не си ми казал, че приятелката ми е починала.

— Ти си този, дето поиска да я държиш вън от семейството. Твой беше изборът ние да

не се запознаем с нея, както по традиция познаваме майките, сестрите и жените на всички

братя в Компанията.

Погледнах го — толкова бях вбесен, че бях готов да се сбия с него. Сърцето ми думкаше

в ритъма на племенна музика. Питах се колко ли пъти водачи са оцелявали в убийствени

мигове като този, без дори да знаят, че самата Смърт е била подмамена да влезе в стаята под

фалшива тревога.

— Все още разполагаш с бледата сянка на закрилата ми — каза Санджай. — Попадаш

под нея, защото за мен няма да изглежда добре, ако убият бивш служител през първите две

седмици, след като е напуснал службата си при мен. Но часовникът тиктака. Не ме карай да

вдигам тази сянка от гърба ти по-рано. А сега се измитай оттук и ме остави да си доям

закуската на спокойствие.

Отворих вратата и се наканих да изляза, когато той пак заговори. Те вечно заговарят пак

— вечно искат последната дума да бъде тяхна, дори и когато вече са я казали.