Сянката на планината

— Какво ти става бе?

— Ти… каза, че имаш пистолет. Трепереше.

— Казах, че никой не се сети да ме попита дали нося пистолет. Не съм казал, че нося

пистолет.

— Е, да… Да де, нямаш.

— Имаш ли да ми казваш нещо, Ранджит?

— Не! — заяви той припряно. — Нищичко!

— Какво знаеш за смъртта на Лиса?

— Нищо. Нищичко. Горкото момиче. Трагична злополука. Това е, тоест… Съвсем нищо.

— Сбогом, Ранджит, и моля те, не ме чакай. — Карла се изправи и се запъти към

вратата.

Отворих й и напуснахме кабинета. Ранджит седеше все тъй в креслото, разперил ръце

на бюрото си, сякаш се мъчеше да го удържи да не отплава нанякъде.

Вратите на асансьора се затвориха, тя извади плоско метално шише, отпи, затвори го и

се обърна към мен:

— Мислиш, че имам нещо общо с нейната смърт? — Какво?

— Ченгетата така мислеха. Хубавичко ме обработиха. Оставят белези само там, където

не се вижда.

Усетих как стомахът ми се сви. Гневът изпълни празнината в мен.

— Дилип Светкавицата?

— Праща ти поздрави — отвърна тя.

Вратите се отвориха пред малка тълпа във фоайето. Тя ме спря на вратата и прегради

пътя на хората. Лицата ни бяха на педя едно от друго.

— Аз нямах нищо общо с това — каза. — Никога не бих сторила зло на Лиса. Нито бих

позволила на някого да й стори зло.

— Не, разбира се — отвърнах, но тя вече ми беше обърнала гръб. Отидох до рецепцията, метнах пропуска си през плота и разблъсках хората, докато не намерих Карла да стои

невъзмутимо малко по-нататък от главния вход.

Потеглихме към крайбрежната улица в Бандра. Тя се прилепи към гърба ми, притиснала

лице в мен — пътник, готов да умре.

Можехме да отидем на десетки по-близки места, но имах нужда да карам. Когато

спряхме край морето, вече бях спокоен като вълните в залива.

Тръгнахме пеша покрай извития като усмивка бряг в обедната жега, но се чувствахме

добре — двама чужденци, научили се да обичат благословения със слънце град.

— Имахме среща — каза тя, докато вървяхме.

— Ние с теб?

— Не.

Замислих се.

— А, имали сте среща с Лиса.

— Да.

Повървяхме още малко и тогава чак проумях.

— Искаш да кажеш, че с Лиса сте имали любовна среща?

— Нещо такова.

— Нещо такова?

— Да.

— Нещо такова като любовна среща няма.

— Винаги… между нас е имало нещо, нали знаеш…

— Така ли?

— От нейна страна несъмнено.

— И това ли те отведе при нея онази нощ?

— Тя каза, че искала малко да пийнем и хубаво да се повеселим или пък хубаво да си

пийнем и малко да се повеселим.

— Нищо не разбирам.

— Идеята беше нейна.

— Каква идея?

— Казах, че ще ударя с нея няколко чашки, а за после ще видим. Тя каза, че ти не си

против.

— Сериозно?

— Да — намръщи се тя.

Изминахме още няколко крачки в мълчание, сенките ни се бяха прилепили за нас, криейки се от жегата.