Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
„Метро". Управителят има великолепна колекция от мании и обсесии. Ще се влюбиш в него.
Хайде да те заведа при него още сега.
— Ще спя тук.
— Ти, приятелю мой, си… — подзе той, но после се усмихна. — Е, щом няма как да те
убеди човек, тогава Дидие ще спи при теб на това място, тъй изпълнено с тъга и печал.
— Не си длъжен да…
— Дидие настоява! Но на дивана, разбира се. И благодаря на предвидливостта си, че
помолих Тито да донесе две бутилки.
Спах на пода, до леглото на Лиса, на нейната възглавница. Дидие спа като бебе, разперил ръце и крака на дивана.
Утрото се препъна в изстиналата закуска от храната нощес, която не бях изял, и в
брендито с малко кафе в него.
Разчистихме кухнята и Дидие застана с мен на прага на апартамента, в който бе идвал
на гости толкова често — мястото, където любовта се бе усмихнала за последен път.
— Срам ме е — каза той меко. — Толкова ме е срам, Лин.
— Срамът е минало. Ако още не е станал минало, скоро ще стане.
Той се замисли.
— Карла го е казала, нали?
— То е ясно.
Двамата се замислихме.
— Когато я видиш… — Дидие…
— Не, исках да кажа, когато видиш Карла, бъди внимателен с нея.
— Ще бъда внимателен. Аз винаги говоря внимателно с Карла. Искам да я попитам как
така точно тя е намерила тялото на Лиса. Ти само прати всичките си „очи и уши" след
Конканън, Дидие. И ми уговори срещата с Навин. Става ли?
Опитвах се да се откъсна, да избягам от клетката на мъката, и Дидие го знаеше.
Постояхме смълчано, взрени в празните стаи, после той заговори:
— И на мен не ми е добре, но се държа, приятелю. Хайде да… Искам да кажа, с твое
позволение бих искал да произнеса няколко думи в памет на Лиса тук, на прага на вратата, която никога повече няма да отворим.
— Добро хрумване. Давай.
— Лиса, ние те обичахме и ти го знаеше, в сърцето си. Обичахме твоята усмивка и твоя
свободен ум, и навика ти да танцуваш без причина, и как мамеше в игрите на шарада[68], и
начина, по който обичаше всички ни всеки път, когато ни видеше. Но най-много обичахме
твоята искреност. Лиса, в теб никога нямаше фалш, както казвате вие, американците. Винаги
бе истинска. Ако тук все още витае частица от твоя дух, нека влезе в сърцата ни и остане с
нас, когато напуснем това място, където ти ни напусна, за да те носим в себе си и винаги да
те обичаме.
— Дидие… — казах след малко. — Благодаря ти. Много хубаво казано.
— Разбира се — отвърна той, дръпна ме през вратата и я затвори за последен път. — Де
да можеше да чуеш какво слово съм ти приготвил на теб, приятелю.
— Вече си написал речта си за моята смърт? — възкликнах, като поех по стълбите.
— Дидие не бива да го изловят неподготвен, както се казва. Особено ако става въпрос за
обичен приятел.
— Сигурно не… За всичките си обични приятели ли си написал прощални слова?
— Не, Лин — отвърна той, щом слязохме в двора на блока. — Само за теб. Подобно
слово съм написал само за теб. Това, което казах сега за Лиса, избликна от сърцето ми. А ти, все още жив, мой приятелю, привличаш интереса на букмейкърите, готови да приемат
залагания колко дълго ще оцелееш извън Компанията на Санджай.
Обърнах се назад към сградата. Без нейното тяло, което трябваше да видя, за да
повярвам в смъртта й, общият ни апартамент бе всичко, останало ми от нея, от нас. През
повечето време за двама ни той беше щастливо и светло място. Ала знаех, че вече всеки път, щом го видя, щях да разговарям с призрака на Бога.
ТРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ДА ВЛЕЗЕШ В МЕДИЙНАТА ЦЕНТРАЛА на Ранджит, беше по-трудно, отколкото да
избягаш от затвора. След като три минах проверки на охраната и при всяка прегледаха
пропуска ми, а никой не ме провери с металотърсач, най-сетне стигнах до секретарката му.
— Името ми е Шантарам — представих се за четвърти път. — Идвам по личен въпрос.
Тя вдигна телефона, издекламира си мантрата и ми отвори вратата.
Ранджит стана от коженото си кресло и протегна ръка над бюрото. Секретарката излезе
и затвори вратата. — Седни — казах.
— За какво…
— Толкова много охрана, а никой не се сети да ме пита нося ли пистолет.
— Пистолет? — ахна той.
— Седни.
Той седна, ръцете му се плъзнаха по стъкления плот на бюрото.
— Къде е Карла?
— Карла? Дошъл си заради Карла?