Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Исгримнур намести пронизваното си от болки тяло в по-удобна поза.

— Звучи налудничаво, Джосуа, но какво губим? Бенигарис ни се доверява, не обратното.

— Но това е лудост! — отвърна унило Джосуа. — А и всичко, което иска, ако победи, е безопасно оттегляне за себе си, семейството си и слугите си? Това са условия при капитулация. Тогава защо му е да се бие за тях? Няма никакъв смисъл. Трябва да е клопка. — Принцът като че ли очакваше някой да се съгласи с него. — Подобно нещо не е правено от сто години!

Исгримнур се усмихна.

— Освен от теб само преди няколко месеца в пасищата. Всички знаят за този случай, Джосуа. Дълго ще разправят истории за него край лагерните огньове.

Принцът не отвърна на усмивката му.

— Но аз използвах хитрост, за да принудя Фиколмий! А и той не допускаше, че неговият боец би могъл да загуби. Дори Бенигарис да не вярва, че това наистина е чичо му, трябва да е чул какъв воин е! И в това няма никакъв смисъл! — Той се обърна към възрастния рицар, който беше седнал в ъгъла, спокоен като статуя. — Какво мислиш по въпроса, сър Камарис?

Камарис разпери огромните си ръце.

— Трябва да се свърши. Ако така може да настъпи краят, ще изиграя ролята си. А барон Серидан казва истината: ще сме глупаци да отхвърлим подобен шанс заради подозрения. Ще спасим много хора. Дори само заради това съм готов да направя всичко необходимо.

Джосуа кимна.

— Разбирам. И макар все още да не разбирам мотивите, мисля, че трябва да се съглася. Народът на Набан не заслужава да страда за това, че владетелят му е отцеубиец. А ако се справим по този начин, пред нас се изправя по-голяма задача, за която ще ни е нужна непокътната и силна армия.