Колелото на Осхайм [bg]

— Вие, разбира се, сте срещали Аслауг? — Професорът се надигна с мъка от креслото си, строполи се обратно и отклони с махване помощта на Лари при втория опит. Автоматът — нещо като механичен войник, предположих аз — ни хвърли смутен поглед. — Някои от моите съвременници се измъкнаха от телата си при ядрените удари, сложили начало и край на войната за броени часове. Те съумяха, с помощта на промените, които нашата работа тук внесе в тъканта на съществуващото, да проектират съзнанията си в множество различни форми. Аслауг беше Ася Лауглин, гениална физичка. Тя се проектира в отрицателните енергийни състояния на полето от тъмна материя. Всички проекции мислеха, че са оцелели. Разбира се, не бяха. Ася Лауглин бе овъглена в ядрена експлозия. Умря преди хиляда и сто години. Аслауг е копие, също като Лари тук, само че тя беше изопачена с годините, впримчена от фолклора на хората, заселили наново земята. Преоформена от вярата им и обединената воля на вярващите…

— Ами Локи? — прекъсна го Кара. Зарадвах се на това. Помислих, че професорът сигурно е и учител, освен другите си задължения — малко други хора са толкова влюбени в звука на собствения си глас.

— Локи е мое копие, което проектирах. Само че аз не умрях. Това не е задължителна част от уравнението — макар че усилието и болката, които включва, са толкова големи, че малцина биха се подложили на процеса, без да ги грози смъртна опасност.

— Значи Локи — това си ти? — попитах ненужно. Просто устните ми искаха да кажат нещо.

— Не аз, а мое копие. Аз не го контролирам и сме се… отчуждили. Но имаме обща сърцевина и голяма част от целите ни съвпадат. Неговата власт да влияе на събитията е едновременно подсилена и ограничена от капана, в който падна.

— Капан ли? — Ако превръщането в бог е капан, аз с радост бих влязъл в него.

— Митът за Локи. Той ме предшества с много векове, колкото и стар да ти изглеждам, младежо. Страхувам се, че моето… да го наречем „духовно ехо“, може да е паднало в този конкретен капан заради нещо толкова незначително като игра на думи.

— Не разбирам.

— Моите съученици ме наричаха Локи. Предполагам, че по онова време може да съм си падал малко шегобиец, но всъщност така изглеждаше името ми в регистъра. Лорънс О’Кий. Схващаш ли? Л. О’Кий. Толкова е просто.

— Значи твоето духовно копие се смята за Локи… — обади се Кара.

— Да.

— Само че не е.

— Да, не е. Но понеже е впримчен в истории, в които вярват много хора, има достъп до силата на тяхната вяра, която на свой ред е подхранвана от онова, което наричате Колелото. Промените, които нашите машини тук внесоха в реалността, позволиха вярата на всички тези хора да даде на Локи истинско могъщество. Точно както непосредствено над главите ни тези промени позволяват на всеки от вас да призове огън, да полети или да направи каквото пожелае. Разбира се, преди въображението ви да създаде чудовища, които да ви убият.

— Ами ключът? — попитах и вдигнах черната пръчица.