Колелото на Осхайм [bg]

Ръката ми се затвори самичка, пръстите ѝ се свиха върху студената повърхност на ключа. Да го предам някому на този етап ми се струваше като да ме лишат от всички варианти. Изключването на двигателите на Колелото трябваше да даде на семейството на Снори шанс да премине в неизвестното, което е очаквало покойниците по времето на Строителите. Това искаше Снори… но задгробен живот на онази Свещена планина не звучеше чак толкова зле. А и изключването на машините нямаше да спре въртенето на Колелото, само щеше да го забави. Без двигателите в Осхайм единственото, което щеше да движи Колелото и да продължи да променя реалността, бяхме ние — всеки път, щом някой чародей използваше магия, тя разкъсваше тъканта на света. Пукнатините щяха да се множат, Колелото да се върти — по-бавно отпреди, но все пак да се върти, тласкайки всички ни към края. Светът пак щеше да се разпадне — само че след няколко години вместо след няколко седмици. А завъртим ли ключа в обратната посока, тези последни няколко седмици щяха да се свият в няколко секунди и според Синята дама щях да посрещна края на всичко, застанал на най-сигурното възможно място, което щеше да ми гарантира безопасен преход към един нов свят, който да управлявам не като крал или император, а като бог. Синята дама може и да лъжеше — нямах никаква вяра на тази кучка, — но сто на сто беше имала причина да превърне това тук в свое последно убежище.

— Джал? — Снори ме тупна по рамото.

— Извинявай… отнесох се нещо. — Разтворих пръсти, впил поглед в ключа. — Е…

— Достъпът до централния процесорен комплекс е доста труден. — Професорът притисна длани към гърдите си, сякаш за да предотврати възможността някой да сложи ключа в ръката му. Може би когато докосна нещото, то го бе ухапало. — Истинската работа винаги се е вършила дистанционно от контролната стая. — Той кимна към нещо високо над нас. — Но за свръхпрецизния контрол, от който се нуждаем ние, е най-добре да се намираме до главните процесори.

Кимнах, като че ли нещо от думите му връзваше смисъл.

— За да стигне до правилната стая, човек трябва да изкачи седем или осем стълби и да се промуши през няколко теснини. Ако бях по-млад… Пък и не съм сигурен, че ще издържа достатъчно дълго извън бавното си време, за да стигна дотам. — Той се втренчи в нещо зад мен. — Опасявам се, че вече започва.

Обърнах се да проследя погледа на професора и открих, че се взирам в голям черен плъх, курдисан на един ръб отстрани на машината, на няколко стъпки над нас. Гледаше ни, без да помръдва, и очичките му блестяха.

Силно тупване зад мен отклони вниманието ми от плъха.

— Мамка му.

Джон Резача се разгъна от топката, в която се бе свил при петнайсетметровото падане от отвора на тунела. Отстъпих в нишата и дръпнах Хенан с мен. Професорът също дойде при нас. Лари направи няколко крачки напред и зае пост пред нишата. Кара изтегли ножа си и се плъзна на една страна, докато Снори пристъпи напред да го посрещне. Джон Резача се втурна право към мен в равномерен спринт.