Фурията на Първия лорд [bg]

— Джиралди — каза Бърнард. — Свири отбой. Ротирайте хората, за да получат мъжете храна, вода и почивка.

— Да, сър — каза Джиралди, отдаде чест и се отдалечи.

— Това важи и за вас, хора — каза Бърнард на командния състав на кулата. — Сложете нещо в стомасите си и намерете място, където да подремнете.

Амара изчака всички да слязат и каза:

— Ти го направи.

Бърнард изсумтя и поклати глава.

— Всичко, което направихме, беше да ги накараме да ни приемат на сериозно. До днес вордът никога не е обръщал особено внимание на тактиката. Те просто хвърляха възможно най-много воини при всеки проблем — той потърка едното си око с показалец. — Днес се опитаха да ни заобиколят. Утре…

Той сви рамене.

— Отстъпиха, защото някой там при тях се е заел да обмисля начин как да ни победи. Следващият път, когато дойдат, ще са скрили нещо гадно в ръкава си.

Амара потръпна. Той пристъпи по-близо и я обгърна с ръка. В лорика движението беше неудобно, но Бърнард го направи.

— Важното е — каза той, — че все още сме тук. След като се оттеглим в Гарисън, би трябвало да можем да издържим седмици, ако е необходимо. Успяхме да спечелим време.

— За какво? — попита Амара.

— За да дойде момчето — отвърна Бърнард.

— И каква полза ще ни даде това? — попита тя. — Все още никой не е видял кралицата.

Бърнард поклати глава.

— Той има нещо наум. Разчитай на това.

Амара кимна.

— Надявам се — каза тя. — Скъпи, ти също трябва да хапнеш и да си починеш.

— Да. Само за момент — пръстите му разсеяно я погалиха по ръката. — Прекрасен залез, не мислиш ли?

— Красив е — отвърна тя, облегнала глава на рамото му.

Слънцето почти беше изчезнало зад хоризонта, червената му светлина заслепяваше очите им. Дълги сенки пълзяха по дъното на долината.

И някъде в далечината писъците на разгневения ворд ехтяха по стените на долината.