Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Претърсването се оказа отчайващо. Вървяха по улиците, следени от невидими очи, и викаха: „Лия! Лия!“ От виковете на Коврил наклонените зидове се разпукваха; виковете на Хаман ги караха да стенат заплашително. Единствените други звуци бяха на другите групи и насмешливият ек по улиците. Лия! Лия!
Слънцето вече се бе издигнало над главите им.
— Не мисля, че е могла да се отдалечи толкова, Ранд ал-Тор — каза Джалани. — Освен ако не се е опитала да избяга от нас, а тя не би го направила.
— Трябва да претърсим колкото можем повече. Може би тя…
— Не знаеше как да довърши. — Не мога да я оставя тук, Джалани.
Слънцето се изкачи още по-нависоко, после премина зенита.
— Лия! — извика Ранд на поредния площад. — Лия!
— Ранд ал-Тор — чу се глас и той се обърна натам. Беше Сюлин.
— Намерихте ли я?
Сюлин поклати глава.
— Щяхме да сме я намерили вече, ако беше жива. Сама не би се отдалечила толкова. Ако нещо я е отмъкнало, отмъкната е мъртва — тя не би тръгнала жива. А ако е била ранена толкова тежко, че да не може да отвърне на виковете ни, това също означава, че вече е загинала.
— Продължавайте да търсите — каза той.
— Може ли да погледнем вътре в сградите? Има много помещения, които не можем да огледаме отвън.
Ранд се поколеба. Все още беше едва ранен следобед, но той усещаше невидимите очи. Толкова силни, колкото бяха по залез, когато за първи път бе дошъл тук. Не бяха безопасни сенките в Шадар Логот.
— Не. Но продължаваме да търсим.
Не беше сигурен колко още продължи да крачи по една улица и после по друга, викайки с все сила, но след време Юриен и Сюлин се изстъпиха пред него, и двамата със свалени була. Слънцето вече бе клекнало над върховете на дърветата на запад, като кървавочервена топка сред безоблачното небе. Сенките започваха да се удължават.
— Готов съм да търся колкото пожелаеш — каза Юриен, — но викането и оглеждането свършиха каквото могат. Ако можехме да претърсим сградите…
— Не. — Излезе като грак и Ранд прочисти гърло. Светлина, колко му се искаше да пийне глътка вода. Невидимите дебнещи изпълваха всеки прозорец, всеки отвор, хиляди — чакащи, предвкусващи. Сенките в Шадар Логот бяха опасни, но тъмнината носеше смърт. Машадар се надигаше със залеза. — Сюлин, аз… — Не можеше да се насили да им каже, че трябва да се откажат, да остави тук Лия, все едно дали беше жива, или мъртва, или лежеше някъде в несвяст. Не можеше.
— Според мен това, което ни дебне, очаква да падне нощта — каза Сюлин. — Надникнах в едни прозорци, от които нещо се взираше в мен, но не намерих нищо. Танцът на копията с нещо, което не можем да видим, няма да е лесен.
Хаман се окашля.
— От това, което си спомням за Аридол — каза той навъсен, — или за Шадар Логот тоест… когато слънцето залезе, вероятно всички ще умрем.
— Да. — Ранд изрече думата с неохота. Лия, може би все още жива. И всички останали. Коврил и Ерит бяха сбрали глави. Чу ги да си мърморят: „Лоиал“.
„Дългът е по-тежък от планина, смъртта — по-лека от перце.“
Луз Терин сигурно бе взел това от него — спомените, изглежда, преминаваха двупосочно през бариерата между двама им — но то сряза сърцето му.
— Трябва да тръгваме веднага — каза той. — Все едно дали Лия е жива, или мъртва, ние… трябва да тръгваме. — Юриен и Сюлин само кимнаха, но Ерит пристъпи до него и го потупа по рамото със смайваща нежност за ръка, която можеше да обхване цялата му глава.
— Ако не ти създавам главоболие — каза Хаман, — задържахме се тук по-дълго, отколкото очаквахме. — Той посочи залязващото слънце. — Ако можеш да ни направиш тази услуга да ни изведеш от града по същия начин, по който ни доведе, ще ти бъда крайно признателен.
Ранд помнеше леса извън Шадар Логот. Този път тук нямаше мърдраали и тролоци, но гората бе гъста и Светлината само знаеше колко далеч беше най-близкото село и в каква посока.
— Ще направя нещо по-добро — отвърна той. — Мога също така бързо да ви отведа направо в Две реки.
— Да те благослови Светлината и да намериш покой за тази помощ — промърмори Коврил. Ушите на Ерит трепнаха възбудено, навярно както за това, че скоро ще види Лоиал, така и че най-сетне ще напуснат Шадар Логот.
Ранд се поколеба за миг. Лоиал вероятно беше в Емондово поле, но направо там не можеше да ги отведе. Значи — далеч от селото, достатъчно далеч, за да избегне фермите, скупчени около него.
Вертикалната резка от светлина се появи и се ушири; покварата отново затуптя в него, по-лошо отпреди; земята сякаш заблъска в подметките на ботушите му.
Половин дузина айилци скочиха през Прага и огиерите ги последваха с бързина, която никак не изглеждаше невероятна при създалите се обстоятелства. Ранд погледна назад към разрушения град. Обещал бе да позволи на Девите да мрат заради него.