Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
„Тази музика е моя — мислеше тя, — защото е негова, но аз не мога да извикам: «Млъкнете, тези гръмливи звуци не ми допадат!» Гласът на последната селянка, която танцува долу, има по-голяма власт да я спре от мен, господарката на всичко тук!“
Постепенно празничният шум стихна и графинята се отдръпна от прозореца. Настъпи нощ, но луната хвърляше достатъчно светлина в стаята, за да може Еми да се подготви така, както смяташе за необходимо. Тя се надяваше, че Лестър ще дойде при нея веднага щом всичко в замъка притихне; но не забравяше, че може да я обезпокои и някой неканен гост. Не разчиташе на ключа, защото Тресилиан бе успял да влезе, въпреки че вратата беше заключена отвътре. Единственото, което можа да измисли обаче, бе Да подпре вратата с масата, за да бъде предупредена, поне от шума, ако някой се опиташе да влезе. След като взе тези мерки за безопасност, нещастната жена си позволи да се отпусне на леглото. Изминаха няколко часа в мъчително очакване, но най-сетне умората победи любовта, страха, мъката и дори безпокойството пред неизвестността и Еми заспа.
Да, заспа. Така заспива привързаният към стълба индианец в паузите между мъченията. А продължителните душевни терзания, не по-малко от физическите страдания, притъпяват чувствителността на мъченика и винаги настъпва миг на вцепеняваща забрава, преди отново да се възстанови усещането за болката, предизвикана от тези терзания.
Графинята спа няколко часа. Тя сънува, че са намира в стария замък Къмнър и чува тихото изсвирване, с което Лестър известяваше обикновено още от двора за своето неочаквано пристигане. Изведнъж вместо изсвирване тя долови характерния звук на ловджийски рог. Така тръбеше баща й, когато искаше да извести, че е убил елен, и затова ловците наричаха този сигнал mort151. Тя изтича до един прозорец, погледна, към двора и видя много хора в траурно облекло. Старият свещеник се подготвяше да прочете погребалната молитва. Мъмблейзън, облечен в старинни дрехи като древен херолд, държеше високо в ръката си щит с изобразени върху него череп, кръстосани кости й пясъчни часовници; разположени около герба, от който тя можа да различи само графска корона. Старецът я погледна и с лека усмивка на устните си я попита: „Еми, кажи ми, правилно ли е разположено всичко върху щита?“ Той едва изрече тези думи, когато ловджийският рог отново издаде своя тъжен, разкъсващ душата стон и Еми се пробуди.
Разбудиха я всъщност действителните звуци на ловджийския рог или по-точно звуците на множество рогове, които долитаха отвсякъде и известяваха не за смърт, а за весел празник и напомняха на гостите на Кенилуърт, че днешните забавления ще започнат с голям лов на елени в близкия парк. Еми скочи от леглото, ослуша се, видя, че първите лъчи на слънцето вече проблясват през решетките на прозореца, и изведнъж мъчително, до болка ясно осъзна къде се намира и колко безнадеждно е положението й.
— Той не мисли за мен, той няма да дойде — каза тя. — Гостува не друг, а кралицата; какво ще го интересува тогава, че в едно кътче на огромния му замък аз, нещастницата, се разкъсвам от съмнения, които скоро ще се превърнат в отчаяние!
В този момент откъм вратата се разнесе лек шум, сякаш някой се опитваше да я отвори предпазливо. Сърцето на Еми се изпълни едновременно с неизразима радост и уплаха. Тя бързо махна опряната до вратата маса, но преди да отключи, все пак попита от предпазливост:
— Ти ли си, любов моя?
— Да, графиньо моя — й отвърнаха с шепот.
Тя отвори широко вратата и като извика: „Лестър!“ обви ръце около шията на загърнатия с плащ мъж, който стоеше отвън.
— Не, не е точно Лестър — рече Майкъл Ламборн, отвръщайки е жар на милувката й. — Не е Лестър, моя прекрасна и нежна херцогиньо, но е също добър човек.
С огромно усилие, на което тя не допускаше, че е способна, графинята успя да се измъкне от нахалната прегръдка на пияния безсрамник, изтича до средата на стаята, където отчаянието й вдъхна смелост и тя се спря.
Влизайки, Ламборн свали от лицето си края на плаща, който бе вдигнал, за да се прикрие, и Еми веднага разбра, че това е безпътният слуга на Варни — последният човек, като се изключи омразният му господар, от когото Еми би желала да бъде разпозната. За щастие тя все още беше загърната в пътния си плащ, а тъй като Ламборн никога не беше я виждал от близо в Къмнър хол, тя се надяваше, че няма да се досети коя е. За сметка на това пък Еми го познаваше много добре, тъй като Джанет няколко пъти й го бе посочвала, когато той минаваше през двора, и й бе разказвала за неговите безчинства. Графинята изобщо нямаше да се страхува, че Ламборн може да я познае, ако имаше достатъчно опитност да разбере колко е пиян. Това обаче едва ли щеше да я успокои и да намали страха й от присъствието на подобен субект на това място и при сегашните обстоятелства.
151
Смърт (фр.).