Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Хайде, хайде, стига си дрънкал — обади се Лорънс, надигайки се тромаво от пода. — Аз съм държал под ключ много по-свестни хора от тебе, мистър Майкъл Ламборн, а и ти рано или късно ще попаднеш при мен. Нахалната ти мутра няма вечно да спасява краката ти от прангите и жалкото ти гърло от кълчищеното въже.
Лорънс още не бе успял да доизрече всичко, когато Ламборн отново се хвърли към него.
— Хайде, стига — извика майордомът, — не започвайте пак, защото ще извикам мистър Варни, тоест сър Ричард! Ей сега го видях да минава през двора, а той бързо ще ви усмири и двамата.
— Наистина ли го видя? — уплашено попита Ламборн и грабна легена и каната, които съзря в стаята. — Тогава спасението е само във водата! Снощи се канех да се разделя завинаги с нея, когато в ролята на Орион плавах в езерото като коркова тапа в бъчва с ферментираща бира.
При тези думи той се зае да заличава от лицето и ръцете си следите от боя и да оправя дрехите си.
— Какво си му направил? — тихо попита майордомът, обръщайки се към тъмничаря. — Лицето му е страшно подуто.
— Само го пернах с ключовете, а това е прекалено голяма чест за такава гадна муцуна. Никой няма право да обижда и да оскърбява моите затворници. Те са моите скъпоценности и затова аз си ги затварям в сигурна касетка. Престанете да плачете, госпожо… Ама чакайте бе, преди малко тука имаше жена!
— Струва ми се, че всички сте се побъркали тази сутрин — каза майордомът. — Не видях никаква жена тук, пък и никакъв мъж, а само две говеда, които се търкаляха по пода.
— В такъв случай свършено е с мен! — извика тъмничарят.
— Свършено е с тъмницата — край! Свършено е с Кенилуъртската тъмница, най-здравата тъмница оттук до шотландската граница — продължаваше жално да нарежда той. — Рицари, графове и крале можеха да спят тук така сигурно затворени, все едно, че са в лондонската кула. Свърши се с тъмницата, затворниците избягаха, а тъмничаря може да го обесят.
С тия думи той се прибра в стаичката си — да продължи вайкането си или пък да се наспи и да изтрезнее. Ламборн и майордомът за свой късмет тръгнаха веднага след него, тъй като тъмничарят по навик се канеше да завърти ключа след себе си и ако те не бяха достатъчно близо да го възпрат, щяха да имат удоволствието да останат затворени в същата кула, от която току-що бе избягала графинята.
Излязла на свобода, нещастната жена се втурна, както казахме вече, към градината. От прозорците на кулата Мървин тя бе видяла този богато украсен кът на парка и при бягството си реши, че сред многобройните беседки, фонтани, статуи и изкуствени пещери би могла най-сигурно да намери убежище и да се укрива там, докато й се отдаде случай да се обърне към някой покровител, на когото да се довери доколкото може, и чрез неговата помощ да се срещне със съпруга си.
„Дано попадна на моя придружител, за да разбера дали е предал писмото — мислеше тя. — Ах, ако можех сега да срещна Тресилиан! Бих се доверила на неговата честност и бих му открила тайната си с риск да предизвикам гнева на Дъдли само за да избягна нови оскърбления от страна на разпасаната прислуга. Не, не се осмелявам повече да влизам в затворени стаи. Ще стоя тук и ще наблюдавам. Сред толкова хора все ще се намери някой с добро сърце, който да ме разбере и да ме съжали.“
В градината наистина влизаха и се разхождаха много хора, но всички вървяха на групи от по четирима-петима души и весело приказваха и се смееха.
Избраното от Еми убежище й даваше възможност да остане незабелязана. Достатъчно беше само да стои в най-вътрешната част на изкуствената пещера, украсена с грубо одялани каменни статуи, покрити с мъх пейки и малък фонтан. Тук тя имаше възможност да се укрие добре и да чака, докато любопитството доведе в това романтично кътче някой самотно скитащ се човек, пред когото би могла да се появи. Докато очакваше такъв случай, тя погледна в прозрачния басейн на безшумния фонтан и остана потресена от отражението си, което съзря в неговата огледална повърхност. В миг тя изпита съмнение дали някоя дама — защото Еми разчиташе главно на съчувствието на жените — би пожелала изобщо да заговори с такава съмнителна личност — толкова невзрачна и грозна се видя тя. Разсъждавайки като жена, за която външният вид — независимо от обстоятелствата — е най-важното нещо, и като красавица, която разчита на своето очарование, Еми свали пътния си плащ и качулката и ги остави до себе си, за да са й под ръка и да ги навлече веднага, в случай че някой влезеше в пещерата, страхувайки се най-вече от неочакваната поява на Варни или Ламборн. Под плаща си тя носеше театрален костюм, с който можеше да мине за една от участничките в предстоящото представление. Уейланд я бе снабдил с този костюм на втория ден от тяхното пътуване, след като бе разбрал вече от опита на предишния ден колко удобно бе да се представят за артисти. Басейнът на фонтана, който можеше да служи едновременно и за огледало, и за умивалник, даде възможност на Еми горе-долу да приведе в порядък тоалета си. После тя взе в ръка ковчежето със скъпоценностите си, на които разчиташе в сегашното си положение, оттегли се в най-тъмния и уединен ъгъл на пещерата и седна на една пейка в очакване съдбата да й изпрати закрилник или каквато и да е възможност за спасение.