Кладенецът на възнесението

Беше облякъл обикновен костюм от стария си гардероб, разкопчана жилетка. Сакото му бе твърде голямо.

Той повдигна рамене.

— Вин, няма смисъл повече от това представление.

— Сет ли е крал? — попита тя потиснато.

— Не. Пенрод.

— В това няма никаква логика.

— Съгласен. Не знаем със сигурност защо търговците предадоха Сет, но вече няма значение. Пенрод е по-добрият избор от двамата.

— Знаеш, че не е вярно.

Елънд се облегна уморено назад.

— Не зная, Вин. Мислех, че мен повече ще ме бива. Но докато кроях всички тези планове, не си дадох сметка, че ще е по-добре просто да окажа подкрепа на Пенрод. Ами ако поради арогантността ми бяхме предали властта на Сет? Трябваше да помисля за хората.

— Елънд… — рече тя и положи ръка върху неговата.

Той трепна. Леко, едва забележимо, но тя го усети. Между тях имаше стена. Не беше изчезнала. Той я бе видял такава, каквато е. Беше се влюбил в една илюзия.

— Какво? — попита той.

— Нищо — рече Вин. Той отдръпна ръката си. Нещо в нея се скъса. „Прекалено много го обичам. Защо? Защо му позволих да бъде свидетел? Да можех да постъпя другояче!“

„Той ще те предаде — прошепна в съзнанието й гласът на Рийн. — Вин, рано или късно всички те изоставят“.

Елънд въздъхна и погледна към завесите. Бяха спуснати, за да скрият мъглите отвън.

— Вин, знаеш ли, нито веднъж не си помислих, че може да свърши по този начин. Вярвах им, до самия край. Вярвах на тези хора — на заседателите, — бях сигурен, че ще вземат най-правилното решение. Останах изненадан, когато не ме избраха. А нямаше защо. Ние всички знаехме, че шансовете ми не са големи. Те вече ме бяха отхвърлили веднъж. Нямаше как да спечеля отново сърцата им. — Той поклати глава. — А сега или трябва да призная, че съм се излъгал във вярата си в тях, или да се доверя на решението им.

Ето какво най-много обичаше в него — добротата му, тази негова откровеност. Качества твърде странни, дори екзотични за един скаа, също както и нейната мъглородна натура. Дори сред най-добрите хора от групата на Келсайър, сред всички изтъкнати благородници, нямаше друг като Елънд Венчър. Човек, който е готов да мисли, че хората, които са му отнели трона, са постъпили правилно.

А беше време, когато се мислеше за глупачка, че се е влюбила в първия благородник, когото бе опознала. Сега вече осъзнаваше, че чувствата й към него не се дължат на едно случайно запознаване. Те произхождаха от самата същност на Елънд. Фактът, че го бе открила толкова рано, само показваше каква късметлийка е била.

А ето че… изглежда, всичко беше свършило. Поне във вида, в който беше досега. Но тя знаеше от самото начало, че ще стане така. Затова и бе отказала на предложението му да се оженят. Не можеше да стане негова жена. Или, по-точно, да му позволи да се ожени за нея.

— Вин, тази печал в очите ти ми е позната — рече тихо Елънд.

Тя го погледна изненадано.

— Не й позволявай да те завладее. Тронът не е всичко. Сигурно така е дори по-добре. Направихме каквото ни бе по силите. Нека сега някой друг се опита.

Тя се усмихна уморено.

„Той не знае. Никога не е разбирал колко боли. Той е добър човек и се опитва да ме обича насила“.