Кладенецът на възнесението

— Познаваш ме, Ферсон. — „Толкова пъти си раболепничил пред мен“. — Винаги изпълнявам обещанията си. Щях да съм кръгъл глупак, ако не възнаградя тези търговци — нали благодарение на тях ще получавам данъци от тази област.

— Радвам се, че стигнахме до споразумение, Страф. Не вярвах на Сет.

— Съмнявам се, че вярваш и на мен.

Пенрод се усмихна.

— Но аз те познавам добре, Страф. Ти си един от нас — лутаделски благородник. Освен това държиш най-стабилното кралство във всички области. Нещо, от което имаме нужда точно сега. Малко стабилност за нашия народ.

— Говориш почти като глупавия ми син.

Пенрод поклати глава.

— Момчето ти не е глупаво, Страф. Просто е идеалист. Мъчно ми стана, когато утопията му рухна.

— Ако наистина ти е било мъчно, значи и ти си глупак като него.

Пенрод изсумтя, не издържа погледа на Страф и отмести очи. Кратката схватка остана незабелязана за останалите, но беше важна, за да се разбере кой командва.

Страф се засмя.

— Ферсон, ще се наложи отново да свикнеш с ролята си на дребна риба.

— Зная.

— Радвай се. Ако предаването на властта мине безболезнено, никой няма да пострада. Кой знае, може би дори ще ти позволя да задържиш короната.

Пенрод го изгледа изненадано.

— От доста време тази земя не е имала крале — продължи Страф. — Защото я управляваше нещо по-велико. Да, аз не мога да съм лорд Владетеля, но това не пречи да стана император. Искаш ли да запазиш короната и да останеш мой васален крал?

— Зависи от цената, Страф — заяви Пенрод предпазливо.

„Все още не се е укротил напълно“. Пенрод беше умен човек, влиятелен благородник в Лутадел и знаеше как да оцелява.

— Цената е прекомерно висока — рече Страф. — Абсурдна дори.

— Атиумът — позна Пенрод.

Страф кимна.

— Елънд не го е намерил, но той е тук някъде. Аз бях човекът, който разработваше залежите — десетилетия наред хората ми ги добиваха и ги докарваха в Лутадел. Зная колко сме натрупали и че е много повече, отколкото получаваха благородниците. Останалото трябва да е някъде в града.

Пенрод кимна.

— Ще се опитам да го намеря, Страф.

Страф вдигна вежди.

— Мисля, че е време да свикнеш с новото положение, Пенрод.

Пенрод се сепна, после сведе глава.

— Ще се опитам да го намеря, милорд.

— Добре. А сега, какви сведения имаш за любовницата на Елънд?

— Отнесли са я в несвяст след битката — докладва Пенрод. — Имам свой човек в прислугата на Вин и тя ми предаде, че е занесла купичка супа в спалнята й. Върнала я е изстинала и непокътната.

Страф се намръщи.

— Тази твоя шпионка не може ли да й пусне нещо в храната?

Пенрод пребледня.

— Аз… не мисля, че ще е разумно, милорд. А и знаете какви са организмите на тези Мъглородни.

„Може наистина да е зле — помисли Страф. — Ако нападнем сега…“ Отново усети досега й върху чувствата си. Парализа. Пустота.