Кладенецът на възнесението

— Колко е часът? — попита по някое време.

Страф си погледна джобния часовник, вещ, каквато не носеше нито един Мъглороден. Твърде много метал.

— Единайсет и седемнайсет.

Зейн кимна, обърна се и погледна към града.

— Вече трябва да е подействала.

Страф смръщи вежди. После започна да се поти. Разпали калай и затвори очи. „Ето!“ — помисли си, усетил някаква слабост в тялото си.

— Пак ли отрова? — попита, като се помъчи да прикрие страха в гласа си.

— Как го правиш, татко? — отвърна с въпрос Зейн. — Мислех, че тази ще я пропуснеш. А ето те тук и си съвсем добре.

Страф усещаше нарастваща отпадналост.

— Не е нужно да си Мъглороден, за да го можеш, Зейн.

Зейн сви рамене и се усмихна унесено. Както винаги прекалено умен и неуравновесен. После поклати глава и каза:

— Пак спечели. — И се изстреля нагоре в мъглите.

Страф незабавно обърна коня и препусна към лагера, мъчеше се да запази самообладание. Вече усещаше съвсем ясно действието на отровата. Тя изяждаше живота му. Заплашваше го, вземаше връх…

Пришпорваше коня може би прекалено бързо. Трудно е да се държиш на положение, когато умираш. Войниците зад него се развикаха, неспособни да поддържат темпото.

Страф не им обърна внимание. Дали отровата вече не забавяше реакциите му? Какво бе използвал Зейн този път? Гурово двойниче? Не, отварата му трябваше да се инжектира. Томфир? Или пък някоя отрова, за която Страф дори не знаеше?

Можеше само да се надява, че не е последното. Защото ако не бе чувал за нея, Амаранта вероятно също нямаше да я познава и нямаше да може да постави нужното средство в противоотровната си смес.

Светлините на лагера озариха мъглата. Неколцина часови извикаха едновременно и един едва не го повали с копието си. За щастие го позна навреме. Страф скочи от коня и се втурна в шатрата. Навън войниците сновяха във всички посоки, изплашени, че може би е започнало нападение. Този път нямаше как да скрие действията си от Зейн.

„Нито смъртта си“.

— Милорд! — извика капитанът и се втурна към него.

— Прати да доведат Амаранта — нареди задъхано Страф.

— Любовницата ви, милорд? — Мъжът го погледна учудено. — Но…

— Веднага! — кресна Страф, отметна чергилото и влезе във вътрешното помещение. Краката едва го държаха. Той изтри чело с трепереща ръка. Целият бе облян в пот.

„Проклет да е — помисли си отчаяно. — Трябваше да го убия или поне да накарам да го затворят… да направя нещо. Не бива повече да управлявам така!“

Беше изгубил дни и нощи, седмици, в които се питаше как да постъпи със Зейн. В началото му се струваше, че с атиума, който му подхвърля, може да го държи под контрол. Но днешните действия на Зейн — това, че прати децата на Страф на сигурна смърт в безпомощен опит да се разправи с възлюбената на Елънд — говореха, че повече не може да му се вярва.

Амаранта се появи с изненадваща бързина и веднага почна да смесва противоотровата. Не след дълго Страф погълна отвратителния буламач и почти веднага усети оздравителното му действие. По същото време стигна до едно нелеко решение.