Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Сър, сър — дочу се отвън. — Пристигнахме. Ама да бяхте притурили към платата зарад тия страхотии…
Титулярният съветник открехна вратата, мушна му сребърен долар.
— Ето. И изчакайте малко.
Надве-натри оправи костюма си.
— Горкият Алджи — въздъхна О-Юми. — Толкова ми се искаше да го напусна според правилата. Ти развали всичко. Сега сърцето му ще се изпълни с горчивина и гняв. Но няма значение. Най-важното е, че при нас с теб всичко ще завърши красиво, в пълно съответствие с джоджуцу. Ти ще си ме спомняш с много, много добро, ще се разделим в стил „Есенно листо“.
Лудо щастие
— Значи през оная нощ ти ме отхвърли само защото си искала да се разделиш с „горкия Алджи“ според п-правилата? — изгледа я е недоверие Ераст Петрович. — Само заради това ли?
— Не само заради това. Наистина ме е страх от него. Обърна ли внимание на висулката на лявото му ухо?
— На кое? — Фандорин реши, че не е чул добре.
— По формата, дължината и цвета на висулката се вижда, че той е много опасен.
— Пак ли твоето нинсо? Ти ми се подиграваш!
— Преброих на лицето му осем трупа — рече тихо тя. — И това са само ония, които е убил със собствените си ръце.
Фандорин не знаеше дали говори сериозно или го разиграва. По-точно не бе напълно сигурен, че тя го разиграва. Затова попита с усмивка:
— Ти виждаш труповете по лицето?
— Разбира се. Всеки път, когато един човек отнема живота на друг, в душата му остава белег. А всичко, което се случва в душата, се отразява върху лицето. И ти имаш такива следи. Искаш ли да ти кажа колко души си убил ти? — тя протегна ръка и докосна с пръст скулата му. — Един, двама, трима…
— П-престани! — отдръпна се той стреснат. — По-добре ми разкажи за Булкокс.
— Той не умее да прощава. Освен осемте души, които е убил сам, видях и други следи — хората, които са загинали по негова вина. И те са много. Много повече от първите.
Титулярният съветник неволно се приведе напред.
— И това ли можеш да разчетеш?
— Да. Не е трудно да се чете лицето на убиец, то е моделирано твърде рязко и краските са контрастни.
— Истински Ломброзо — промърмори Ераст Петрович и пипна скулата си. — Не-не, не ми обръщай внимание, продължавай.
— Най-много белези имат по лицата си бойните генерали, артилерийските офицери и, разбира се, палачите. Но най-страшните белези, които обикновените хора не виждат, бяха на един съвсем мирен и добър човек, лекаря в публичния дом, в който работех.
О-Юми произнесе тия думи толкова спокойно, сякаш ставаше въпрос за някаква съвсем обикновена работа — кроячка или шивачка.
Сърцето му се сви и той побърза да попита, за да не забележи тя:
— Лекар ли? Много странно.
— Няма нищо странно. През годините той бе помогнал на хиляди момичета да премахнат плода. Но докато белезите на доктора бяха плитки, все едно че вятърът е набръчкал водна повърхност, у Алджи те са дълбоки и кървят. Как да не се страхувам от него?
— Няма да ти стори нищо — мрачно, но твърдо рече титулярният съветник. — Не му остава време. С Булкокс е свършено.
Тя го изгледа със страх и възхищение.
— Ще го убиеш пръв, така ли?
— Не — Фандорин бе дръпнал перденцето и внимателно наблюдаваше прозорците на Доронин. — Тия дни Булкокс ще бъде екстрадиран от Япония. По най-позорен начин. А може и в затвора да иде.
Беше обедно време. Сирота вероятно пак бе отвел както обикновено „капитанската дъщеря“ на табледот в „Гранд хотел“, но на прозореца на консулското жилище — по дяволите! — стърчеше познатата фигура. Всеволод Виталиевич стоеше със скръстени на гърдите ръце и гледаше право в спрялата през портите каляска.
Немислимо бе пред очите му да води пред двора О-Юми, при това както бе съблечена и полубоса.
— Защо се бавим? — попита тя. — Да вървим. Искам час по-скоро да подредя новото си жилище. При теб е толкова неуютно!
Но нямаше как и да се промъкнат като крадци: О-Юми е горда жена, ще се почувства засегната. Ами как ще изглежда самия той — да се притеснява от собствената си възлюбена!
Не се притеснявам, рече си Ераст Петрович. Просто трябва да се подготвя. Това първо. И освен това тя не е облечена. Това второ.
— Почакай ме тук — помоли той. — Ще се върна след минута.
Пресече двора с делова походка, но хвърли поглед към прозореца на Доронин. Видя Всеволод Виталиевич да се извръща — донякъде демонстративно. Какво ли трябва да означава това?
Сигурно вече е научил за Суга и се досеща, че е замесен Фандорин; с чакането пред прозореца напомня за себе си и показва, че е нетърпелив да чуе обясненията, докато с демонстративната индиферентност подсказва, че не настоява да чуе тия обяснения незабавно — нека титулярният съветник сам реши кога да го направи.