Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
В кабинета взе да става задушно. Асагава отиде до прозореца, застана до сержанта, искаше да поеме глътка свеж въздух, но вместо това се задави с лютия тютюнев пушек и се закашля. Той размаха ръка, за да разгони димния облак, и се обърна с гръб към прозореца.
— Фандорин-сан може и да е прав. Във всеки случай малко повече предпазливост няма да ни навреди. Нека разделим уликите, не бива да ги държим на едно място. Схемата ще вземе Туигс-сенсей, естествено. Цялата ни надежда е във вас, докторе. За Бога, не излизайте никъде от къщи. Никакви визити, никакви пациенти. Разгласете, че сте болен.
Туигс кимна важно, потупа се по джоба — очевидно ключовата улика лежеше там.
— Аз ще взема полицейските рапорти, още повече три от тях съм писал самият аз. На вас, сержант, остават клетвите.
Американецът взе трите листа, покрити с кафеникави знаци, и с любопитство ги разгледа.
— Можете да разчитате на мен. Хартийките ще държа у себе си, пък аз самият хич няма и да излизам от участъка. Даже ще остана да нощувам тук.
— Чудесно, така ще е най-добре.
— А за мен какво остава? — попита Фандорин.
— На вашите грижи оставяме единствения свидетел. Това е напълно достатъчно.
Фандорин се обърка.
— Господа… Тъкмо исках да помоля да приберете княза от мен. Разбирате ли, домашните ми обстоятелства донякъде се промениха. Повече не мога да го държа в дома си… Сменям го за която и да е от уликите. И колкото може по-бързо, ако обичате.
Инспекторът го изгледа изпитателно, но не зададе никакви въпроси.
— Добре. Само че това не може да стане по светло, ще ни видят. Вижте какво. Аз знам едно хубаво място, където можем да настаним княза — няма да избяга оттам. Тая нощ малко преди съмване го доведете на трийсет и седми пристан, близо е до моста Фуджими.
— Б-благодаря. Ами ако докторът не успее с дешифрирането? Какво правим тогава?
Японецът бе помислил и за това, във всеки случай имаше готов отговор.
— Ако сенсей не дешифрира схемата, ще се наложи да действаме по неофициални пътища. Ще предадем всичко, което знаем, заедно с всички улики и със свидетелските показания на някой от чуждестранните вестници. Само не британски, разбира се. Например в редакцията на „Л’Еко дю Жапон“. Французите ще изпаднат във възторг от подобна сензация. Нека Булкокс се оправдава, нека иска опровержения — тайното ще изплува наяве.
По пътя към дома си Ераст Петрович забеляза витрината на „Моден магазин «Мадам Бетиз»“, по-точно огромния му рекламен плакат, изрисуван с розички и амурчета: „Новост на парижкия сезон! Мрежести чорапи — едра и ситна мрежа, всякакъв размер, моарени жартиери!“ Вицеконсулът си спомни едно глезенче и пламна. Влезе в магазина.
Парижките чорапи действително бяха чудно хубави, а пък на споменатия крайник сигурно щяха да изглеждат съвсем умопомрачително.
Фандорин избра половин дузина — черни, лилави, червени, бели, тъмно бордо и цвят „изгрев над морето“.
— Какъв размер ще обичате? — попита го парфюмираният продавач.
Титулярният съветник се обърка — не беше помислил за размера, но на помощ му се притече самата собственичка на магазина, мадам Бетиз.
— Анри, мосю се нуждае от най-малкия размер. Най-малкия — изчурулика тя, разглеждайки купувача с любопитство (поне на него му се стори така).
Действително е най-малкият, сети се Ераст Петрович, като си представи мъничкото краче на О-Юми. Но откъде знае тая жена? Или това е някакво парижко нинсо?
Мадам леко извърна глава, без да откъсва поглед от Фандорин, после изведнъж сведе очи и премести поглед към рафтовете със стока.
Кокетка, каза си титулярният съветник и макар че мадам Бетиз никак не му бе харесала, той тайничко се огледа в огледалото. Реши, че въпреки изтощения си вид и измачканите дрехи със сигурност хваща окото.
— Отбивайте се по-честичко, господин дипломат — чу зад гърба си.
Учуди се, но не прекалено. Йокохама не е голям град. Сигурно вече бяха запомнили високия брюнет, който имаше небесносини очи, чудесно засукани мустаци и винаги (е, почти винаги) бе облечен безукорно.
Макар че от небето се сипеше дъждец (известен като сливов), Ераст Петрович пребиваваше в божествено настроение. Струваше му се, че минувачите го гледат с искрен интерес, едва ли не го изпращат с погледи, че мирисът на море е чудесен, а гледката на акостирали кораби е достойна за четката на господин Айвазовски99. Титулярният съветник дори си позволи да тананика, което правеше много рядко. Мелодията бе неопределено бодра, думите — съвсем лекомислени:
99
Иван Константинович Айвазовски (1817–1900), известен художник маринист. — Б.пр.