Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Но „градчето Йокохама“ се оказа дори по-малко, отколкото си бе представял Фандорин. Предстоеше му да се убеди в това.
Щом Ераст Петрович стъпи в двора на консулството, бе привикан.
Доронин пак така стърчеше на прозореца, както по-преди, но вече не се обърна и не прояви деликатност.
— Господин вицеконсул! — провикна се той заповедно. — Благоволете да се явите в кабинета ми! Моментално, право при мен!
И изчезна, вероятно се бе запътил към служебните помещения.
Никога досега Фандорин не бе виждал възпитания, сдържан Всеволод Виталиевич толкова разгневен.
— Аз не ви питах за нищо! Не настоявах да бъдете постоянно на разположение! Гласувах ви доверие! — консулът не викаше, той клокочеше. Възпалените му очи се бяха вторачили над очилата в подчинения. — Мислех, че се занимавате с държавни дела, а вие… вие сте се отдали на амурни приключения! Нахълтали сте в дома на официалния представител на Британската империя! Отвлекли сте неговата любовница! Предизвикали сте сбиване! Какво се учудвате? Йокохама е малък град. Новините, особено ако са толкова пикантни, тук се разнасят моментално!
Кочияшът, рече си Ераст Петрович. Разприказвал се е пред другарите си от фирма „Арчибалд Грифин“, а те тутакси са го разнесли из целия град. Пък и слугите на самия Булкокс. Кухненският телеграф е най-високоскоростната комуникация.
— Поне имате ли представа, че интендант Суга се е самоубил? Къде ще имате? А аз си мисля… Ама че герой любовник! — консулът махна с ръка. — Слуховете са най-различни. Суга не се е застрелял, дори не е извършил харакири. Избрал е да си отиде от живота по древния жесток начин, към който самураите са прибягвали, когато са попадали в плен или когато са се чувствали много виновни. Всички са убедени, че интендантът не е могъл да си прости за смъртта на Окубо и незаслуженото повишение е преляло чашата. Не е посмял да не изпълни волята на монарха, но е намерил за необходимо да изкупи вината си със смъртта на мъченик… Какво мълчите, Фандорин? Оправдайте се, дяволите ви взели! Говорете нещо!
— Ще говоря утре. Засега си позволявам да ви напомня за обещанието, което ми дадохте: да не се месите в нищо и за нищо да не питате. Ако не сполуча, ще отговарям за всичко наведнъж. Но сега нямам време за обяснения.
Прозвуча добре — сдържано и с достойнство, но не постигна нужния ефект.
— Да, личи си — процеди с погнуса консулът, който гледаше не лицето на събеседника си, а някъде долу и встрани.
Махна с ръка и излезе.
Ераст Петрович също погледна надолу. От розовия, закичен с панделка пакет, който му бяха връчили в магазина, висеше мрежест чорап с цвят „изгрев над морето“.
Посърнал влезе в жилището си вицеконсулът. Отвори вратата и се вцепени — не можа да познае собственото си антре.
На стената висеше голямо огледало с лачена, инкрустирана със седеф рамка. От кокетно шкафче благоухаеше ваза с бяло-лилави ириси. Изчезнала бе закачалката, на която Маса държеше шапките и горните дрехи на своя господар — вместо нея се бе появил голям затворен гардероб с плетени от слама вратички. Отгоре пръскаше мека розова светлина голяма газена лампа с хартиен абажур.
Потресеният Фандорин надзърна в гостната. Там промените бяха още повече, направо не беше възможно да се разгледат детайлите, създаваше се само впечатление за нещо ярко, светло и празнично.
В трапезарията титулярният съветник видя маса, сервирана така, че веднага му се дояде (нещо, което през последните дни не беше му се случвало изобщо). Имаше плодове, сирена, оризови топчета с червена и бяла риба, пирожки и пасти, бонбони, шампанско в кофичка.
Феята, която бе омагьосала по тоя начин казионното жилище, Фандорин откри в спалнята. Но не, сега това помещение не можеше да бъде наречено с толкова прозаична дума. Широкото, макар и съвсем обикновено легло, което бе служило на Ераст Петрович, се бе сдобило с муселинен балдахин, на прозорците имаше широки завеси, на пода пъстрееше дебел килим. Самата О-Юми, облечена само в нощница (същата, с която избяга от бърлогата на Булкокс), стоеше на един стол и закачаше на стената дълъг лист с някакъв йероглифен надпис.
— Върна ли се, мили? — отметна тя кичур коса от челото си. — Толкова се изморих! Имаш много странен слуга. Отказа да ми помогне. Наложи се да правя всичко сама. Добре че научих много неща от чаения дом. Там в началото, докато не си печелиш уважение, правиш всичко сама — переш, гладиш, поправяш… Ама той наистина е странен! През цялото време не мърда от коридора, не ми позволи да надникна в килера. Какво държиш там? Чух някакви странни звуци.