Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Подло и недостойно е за джентълмен да заплашва жена! Впрочем какъв джентълмен сте вие? Махнете се от пътя ми, отивам при нея!
Понечи да го подмине, но Булкокс се изпречи пред него, хвана го за реверите.
— Ще ви убия като бясно псе — изсъска британецът и очите му се изпълниха със злоба.
Съскането на Ераст Петрович бе не по-малко хищно:
— Да ме убиете? Вие лично? Съмнявам се. Не ви стига смелост. По-скоро ще ми изпратите „невидими“.
Той блъсна съперника с тренираните си ръце, и то така, че достопочтеният залитна и прекатури един стол.
Грохотът привлече лакея, неговата дълга английска физиономия, подала се през вратата, се удължи още повече.
— Какви невидими? — провикна се слисаният британец. — Вие сте луд за връзване! Ще изпратя нота на вашето правителство!
— Давайте — тросна се на руски Фандорин.
Той се затича да се качи по стълбите, но Булкокс се втурна подире му. Хвана руснака за пеша, смъкна го обратно.
Вицеконсулът се обърна и видя, че главният правителствен съветник бе застанал в боксова поза.
Боксът обаче не беше някакво джуджуцу, тук Ераст Петрович нямаше от какво да се притеснява.
Той също зае позиция: левият юмрук напред, десният прикрива ченето.
Първата схватка завърши наравно — всички нанесени удари бяха отбити.
При втората вицеконсулът получи здрав удар в тялото, на който отговори с приличен ляв хук.
На това място битката прекъсна, понеже женски глас възкликна:
— Алджи! Какво става?
На стълбищната площадка бе застанала О-Юми по нощница, върху която се бе наметнала с копринено наметало. Косите й, през които прозираше слънцето, се бяха разпилели по раменете.
Ераст Петрович изгуби дъх и ръцете му се отпуснаха.
— Тоя руснак! — извика възбуден Булкокс. — Побъркал се е! Твърди, че те държа тук насила. Реших да му налея малко ум в главата.
О-Юми тръгна надолу по стълбите.
— Какво се е случило с ухото ти, Алджи? Подуло се е и е цялото червено. Трябва да му се сложи лед.
Семейният, домашен тон, с който бяха произнесени тия думи, двукратно повтореното „Алджи“ и най-вече това, че тя дори не го погледна, предизвикаха у Ераст Петрович чувството, че полита в пропаст.
Беше му трудно не само да говори, но и да диша, и все пак Фандорин изхриптя към О-Юми:
— Една дума. Само една. Аз или той?
Булкокс май също искаше да каже нещо, но онемя.
Двамата боксьори стояха и гледаха как чернокосата жена с леко, прозирно на слънцето облекло слиза по стълбите.
Слезе. Погледна с укор Ераст Петрович изотдолу. И каза с въздишка:
— Що за въпрос. Ти, естествено… Прости ми, Алджи. Надявах се всичко между нас да завърши другояче, но явно не е било писано…
Британецът бе напълно сразен. Той замига, премести поглед от О-Юми към Фандорин. Устните на достопочтения затрепериха, но той не намери думи.
Изведнъж изкряска нещо несвързано и хукна нагоре по стълбите.
— Да бягаме! — О-Юми сграбчи титулярния съветник за ръката и го затегли след себе си към изхода.
— З-защо?
— Горе има цяла оръжейна стая!
— Не ме е страх! — обяви Ераст Петрович, но тънката ръчица неочаквано го дръпна с такава сила, че той едва се задържа на крака.
— Да бягаме!
Тя затегли през моравата титулярния съветник, който през цялото време поглеждаше назад. Косите на хубавицата се вееха, нощницата й летеше, токчетата на кадифените й чехли шляпаха звънко по тревата.
— Юми! За Бога! — дочу се някъде отвисоко.
През прозореца на втория етаж се бе навел Булкокс, който размахваше ловна карабина.
Фандорин се постара, доколкото бе възможно, да прикрие жената, която тичаше отпред. Прогърмя изстрел, но свистене не се чу, куршумът мина далеч.
Като се обърна още веднъж, титулярният съветник видя, че англичанинът отново вдига карабината, но дори оттук се виждаше как играе цевта — ръцете на стрелеца трепереха.
Не се наложи да викат на кочияша да потегля. Той вече бе потеглил — веднага след изстрела, без да чака пътниците си. Удари конете с камшика, прибра глава в раменете и полетя, без да поглежда назад.
Ераст Петрович тичешком отвори вратата, хвана спътничката си за талията и буквално я хвърли вътре. И скочи на седалката до нея.
— Изгубих наметалото и единия си чехъл — възкликна О-Юми. — Ах, колко интересно! — Широко отворените й очи блестяха ярко. — Къде отиваме, скъпи?
— При мен, в консулството.
Тя прошепна:
— Значи имаме цели десет минути. Пусни завесата.
Фандорин не забеляза кога бяха стигнали „Банд“. Сепна се от тропането по прозорчето. Май се тропаше отдавна, но той не бе чул.