Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Там е секретната стая. Няма нищо интересно, разни скучни дипломатически документи — излъга Фандорин. — Още утре ще наредя да ги махнат оттам. А защо не си купи дрехи?
Тя скочи безшумно от стола.
— Купих. Само че ги свалих да не ги цапам. Ето ги, ще стигнат на първо време.
Тя отвори гардероба и Ераст Петрович видя, че неговите официални облекла и панталони са избутани в самия ъгъл, а четири пети от пространството е заето от разноцветни коприни, кадифета, атлази. На горния рафт бяха наредени кутии с шапки, на долния — кутии с обувки.
— Какво носиш? — протегна ръка към розовия пакет О-Юми. — От „Мадам Бетиз“ ли е? За мен?
Тя извади чорапите, завъртя ги в ръце, сбърчи носле.
— Шумиваруи.
— Моля?
— Колко вулгарно! Нищо не разбираш от дамски дрехи. Ще си оставя черните. Другите ще ги дам на Софи. На нея със сигурност ще й харесат.
— На к-кого? — не насмогваше на новините клетият Ераст Петрович.
— На оная жълтокоса глупачка, която тропа с пръсти по голямата желязна машина.
— Успяла си д-да се запознаеш с нея?
— Да, сприятелихме се. Подарих й една шапка, а тя ми даде шал на големи червени цветя. Запознах се по-отблизо и с Обаяши-сан, любовницата на началника ти. Много мила жена. И с нея вече сме приятелки.
— Какво още успя да свършиш през тия три часа, докато не бяхме заедно?
— Нищо повече. Купих някои работи, започнах да подреждам къщата и се запознах със съседките.
Не можеше да се каже, че Фандорин умее да води сметка на парите, но му се стори, че покупките са някак много.
— Как ти стигнаха парите? — възхити се той, като видя на нощното шкафче велурена кутийка с очарователна перлена брошка.
— Парите ли? Изхарчих ги още във втория магазин.
— А… ами как плащаше в другите?
О-Юми повдигна голо рамо.
— Както и преди, когато живеех при Алджи. Оставях навсякъде визитните ти картички.
— И ти даваха стока на к-кредит?
— Естествено. Докато стигнах до третия магазин, вече всички бяха научили, че живея при теб. Мадам Бетиз (отбих се и при нея, само че не купих тия ужасни чорапи) ми честити и каза, че ти си много по-хубав от Булкокс. Той бил по-богат, разбира се, но това нямало значение, ако мъжът бил толкова хубав, колкото си ти. На път към къщи пътувах с вдигнати щори. Как ме гледаха всички!
И мен също, спомни си Ераст Петрович погледите, с които го изпращаше всеки срещнат. Боже, Боже…
Късно вечер те седяха двамата и пиеха чай. Ераст Петрови я учеше да пие чая, както го пиеха руските кочияши — е парче захар между зъбите, от чинийка, с шумно духане и пуфтене. Порозовялата О-Юми, наметната с руския шал, издуваше бузи, гризеше захарта с белите си зъби, шумно се смееше. В тоя миг в нея нямаше нищо екзотично, нищо японско и на Фандорин му се стори, че те са преживели с нея така задружно вече много години и с Божията помощ ще преживеят още толкова.
— За какво е нужно това твое джоджуцу — каза той. — Защо си решила да изучаваш тая гнусотия, която превръща живото, горещото, естественото в някаква м-математика?
— Та нима това не е същността на всяко изкуство? Да разлагаш естественото на съставните му части и после да ги нареждаш наново, вече по свой начин? Аз изучавам изкуството на любовта от четиринайсетгодишна възраст.
— От ч-четиринайсет? Сама ли реши така?
— Не. Баща ми нареди да изучавам джоджуцу. Той каза: „Ако беше мой син, щях да те пратя да развиваш мисловните умения, силата и ловкостта си, понеже тъкмо в това са главните мъжки оръжия. Но ти си жена и твоето главно оръжие е любовта. Ако овладееш до съвършенство това сложно изкуство, най-умните, силни и ловки мъже ще бъдат като глина в твоите ръце.“ Баща ми знаеше какво приказва. Той е най-умният, силен и ловък от всички, които познавам. Бях на четиринайсет години, бях много глупава и много не ми се ходеше да се уча при майсторка на джоджуцу, но обичах баща си и го послушах. Естествено, както винаги той се оказа прав.
Ераст Петрович се намуси и си рече, че във всяка цивилизована страна татенцето, което изпраща малолетната си дъщеря в бардак, нямаше да се размине с каторгата.
— Къде е баща ти сега? Често ли се виждате?
Лицето на О-Юми изведнъж помръкна, усмивката изчезна, устните й се свиха сякаш от прикрита болка.
Умрял е, досети се титулярният съветник и разкаян, че е причинил страдание на любимата, побърза да поправи грешката си: нежно погали вдлъбнатинката на шията й (впрочем той отдавна искаше да го направи).
Много по-късно, когато вече лежаха в леглото и гледаха в тавана, О-Юми изрече с въздишка: