Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Свърших да дъвча хапката си и я прокарах с глътка ейл.
— Не — казах кратко.
— Какво?
— Казах: „Не“. Утре ще си купя момчешки дрехи и с баща ми ще намерим ново помещение за книжарницата. Отново ще работя като негов чирак. Няма да нося обувки с високи токове никога повече, докато съм жива. Стискат ми на краката. Никога вече няма да се доверя на мъж, докато съм жива. Ти ме нарани, Даниел, излъга ме и ми измени, и аз никога няма да ти простя.
Той пребледня силно:
— Не можеш да ме напуснеш — каза. — Ние сме женени пред Бога, нашия Бог. Не можеш да нарушиш обет, даден в името на Бога. Не можеш да нарушиш обещанието си към мен.
Изправих се, когато чух това, сякаш беше предизвикателство.
— Изобщо не ме е грижа за твоя Бог, нито за теб. Утре ще те напусна.
Прекарахме безсънна нощ. Нямаше къде другаде да отидем, освен у дома, и лежахме един до друг, напълно неподвижни в тъмната спалня, докато майка му бе нащрек зад едната стена, а сестрите му възбудено слухтяха от другата страна. На сутринта изведох баща ми от къщата и му казах, че съм взела решение и че няма да живея с Даниел като негова съпруга.
Той реагира така, сякаш на раменете ми беше израснала втора глава, сякаш се бях превърнала в чудовищно, странно създание от някой далечен остров.
— Хана, какво ще правиш с живота си? — попита той тревожно. — Не мога да бъда винаги с теб, кой ще те закриля, когато си отида?
— Ще се върна на кралска служба, ще отида при принцесата или при моя господар — казах.
— Твоят господар е признат за предател, а принцесата ще се омъжи за някой от испанските принцове, преди да е изтекъл месецът.
— Не и тя! Тя не е глупачка. Няма да се омъжи и да се довери на мъж! Тя е достатъчно благоразумна и няма да повери сърцето си на мъж.
— Тя не може да живее сама, също както и ти не можеш да живееш сама.
— Татко, моят съпруг ми измени и ме посрами. Не мога да го приема обратно, сякаш нищо не се е случило. Не мога да живея със сестрите и майка му, които до една шушукат, закрили устата си с ръце, всеки път, когато той се прибере късно у дома. Не мога да живея и да се преструвам, че мястото ми е тук.
— Дете мое, къде е мястото ти, ако не тук? Ако не при мен? Ако не при съпруга ти?
Имах готов отговор:
— За мен няма място никъде.
Баща ми поклати глава:
— Една млада жена винаги трябва да има определено място, тя не може да живее, ако не е заета да служи някому.
— Татко, моля те, нека си направим малко собствено магазинче, както беше в Лондон. Нека ти помагам в печатницата и книжарницата. Позволи ми да живея с теб и ние ще можем да бъдем спокойни и да изкарваме прехраната си тук.
Той се поколеба за един дълъг миг, и внезапно го видях така, както би го видял някой непознат. Той беше стар човек, а аз исках да го отведа от един дом, където беше започнал да се чувства удобно.
— Как ще се обличаш? — попита той накрая.
Идваше ми да се изсмея на глас — толкова маловажно беше това за мен. Но осъзнах, че за него имаше значение дали има дъщеря, която изглежда така, сякаш се вписва в света, или вечно няма да бъде в крак с този свят.
— Ще нося рокля, ако пожелаеш — казах, за да му угодя. — Но под нея ще нося ботуши. Ще нося отгоре късо палто и жакет.
— И венчалния си пръстен — постанови той. — Няма да се отричаш от брака си.
— Татко, той се е отричал от него всеки ден.
— Дъще, той е твой съпруг.
Въздъхнах.
— Много добре. Но можем да заминем, нали? И то веднага?
Той положи ръка върху лицето ми:
— Дете, мислех си, че имаш добър съпруг, който те обича, и че ще бъдеш щастлива.
Стиснах зъби, та сълзите да не избият в очите ми и да го накарат да си помисли, че може да се размекна, че все още мога да бъда млада жена, с възможност да намери любовта.
— Не — казах простичко.
Не беше лесна работа да разглобим отново пресата и да я преместим от двора. Щях да взема със себе си единствено новите си дрехи и бельо. Татко също имаше малък сандък със собствените си дрехи, но трябваше да преместим всички книги и ръкописи и всички принадлежности за печатане: чистата хартия, буретата с мастило, кошниците с конци за подвързване. На носачите им беше нужна седмица да свършат с пренасянето на всичко от къщата на семейство Карпентър до новия магазин, и през всеки ден от тази седмица баща ми и аз трябваше да се храним мълчаливо на масата, докато сестрите на Даниел ме гледаха със смесица от страх и ужас, а майката на Даниел тръшкаше чиниите върху масата с пълно презрение, сякаш хранеше две бездомни кучета.
Даниел странеше от къщи, спеше в къщата на наставника си и се прибираше у дома само да си смени дрехите. В тези моменти непременно си намирах работа при баща ми отзад, или опаковах книги под тезгяха на книжарницата. Той не се опитваше да спори с мен или да ме умолява и, водена от упоритостта си, аз смятах, че това доказва правотата на решението да го напусна. Смятах, че ако ме беше обичал, щеше да дойде да ме потърси, да ме помоли отново, да ме умолява да остана. Със силата на волята си се заставях да забравя упоритостта и гордостта му, и много грижливо внимавах да не насочвам мислите си към живота, който си бяхме обещали, когато казахме, че ще бъдем такива хора, каквито искаме да бъдем, че няма да сме обвързани от правилата на евреите, или на хората от нееврейски произход, или на света изобщо.