Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Облаците бяха обвили небето и бяха слезли като мъгла, за да обвият и улиците долу — сякаш небето поглъщаше града. Тя виждаше целия остров Манхатън — дълъг, триъгълен силует, прорязващ невидимия океан. Изглеждаше като нос на потъващ кораб — няколко високи сгради все още се издигаха над него, като комини, — но останалото изчезваше сред синьо-сиви спирали, които се слягаха бавно сред дима и празното пространство. Точно така са изчезнали и те, мислеше си тя, Атлантида, градът, който е потънал в океана, и всички останали царства, които са изчезнали и са оставили все същата легенда във всички човешки езици, и все същия копнеж.
Тя чувстваше — също както го беше чувствала в една пролетна нощ, просната на бюрото си в порутения офис на линията „Джон Голт“, до прозореца, обърнат към тъмна алея — видението на собствения й свят, който никога нямаше да достигне…
Ти, мислеше си тя, който и да си ти, когото винаги съм обичала и никога не успях да открия, теб, когото очаквах да видя в края на релсите отвъд хоризонта, ти, чието присъствие винаги усещах по улиците на града и чийто свят исках да построя, любовта ми към теб ме накара да продължа да се движа, любовта и надеждата ми да те намеря, желанието ми да бъда достойна за теб в деня, когато застана пред теб лице в лице. Сега знам, че никога няма да те намеря — че това не може да се достигне или преживее, — но каквото остава от живота ми, е още твое, и аз ще продължа в твое име, въпреки че това е име, което никога няма да науча, ще продължа да ти служа, въпреки че никога няма да мога да победя, ще продължа, за да бъда достойна за теб в деня, в който трябваше да те срещна, макар че това никога няма да се случи… Никога не беше приемала безнадеждността, но сега стоеше до прозореца, обърната към формите на мъгливия град и това беше нейното посвещаване на несподелена любов.
Звънецът на вратата иззвъня. Тя се обърна с безразличие и с учудване, за да отвори вратата, но знаеше, че трябва да го е очаквала, когато видя Франсиско д’Анкония. Не почувства шок или възмущение, единствено безрадостно спокойствие заради увереността си и изправи глава, за да го погледне, с бавно, решително движение, сякаш му казваше, че е избрала позицията си и че я е заела открито.
Лицето му беше сериозно и спокойно — щастливото изражение беше изчезнало, но веселостта на плейбоя не се беше върнала. Изглеждаше така, сякаш всички маски са свалени, гледаше прямо, строго, дисциплинирано, целенасочено, изглеждаше като човек, способен да познае искреността на действието — както тя някога очакваше той да изглежда — никога не е бил толкова привлекателен, както в този момент, си помисли и забеляза с удивление неочакваното си чувство, че той не е мъжът, който я е изоставил, а мъжа, когото тя е изоставила.
— Дагни, можеш ли да говориш за това сега?
— Да, ако искаш. Влизай.
Той хвърли един поглед из стаята, из дома, в който никога не беше влизал, сетне очите му се върнаха обратно на нея. Гледаше я внимателно. Изглежда знаеше, че спокойната простота на поведението й беше възможно най-лошият знак за целта му, че е като килим от пепел, където не може да се съживи и въгленче болка, че дори и болката би била някаква форма на огън.
— Седни, Франсиско.
Тя остана права пред него, сякаш му показваше съзнателно, че няма какво да крие, дори уморената си поза, цената, която беше платила за този ден и това, че тази цена не я интересуваше.
— Не мисля, че мога да се спра сега — каза той, — ако вече си направила избора си. Но ако е останал и едничък шанс да те спра, трябва да се възползвам от него.
Тя бавно поклати глава.
— Няма. А и за какво, Франсиско? Ти се отказа. Какво значение има за теб дали аз ще загина заедно с железницата или далеч от нея?
— Не съм се отказал от бъдещето.
— Какво бъдеще?
— Денят, в който мародерите ще загинат, а ние не.
— Ако „Тагарт Трансконтинентал“ трябва да загине заедно с тях, значи и аз ще изчезна.
Той не отмести поглед от лицето й и не отговори. Тя добави безстрастно:
— Мислех си, че мога да живея без нея. Не мога. Никога няма да се опитам отново. Франсиско, помниш ли? И двамата вярвахме в началото, че единственият грях на земята е да се правят нещата лошо. Още вярвам в това — в гласа й трепна първата нотка на живот. — Не мога да стоя и да гледам какво са направили в тунела. Не мога да приема това, което всички те приемат — Франсиско, та това е нещото, което и двамата смятахме за толкова чудовищно — вярата, че нещастията са естествената съдба на всеки, която трябва да се понася, а не да се борим с нея. Не мога да приема подчинението. Не мога да приема безпомощността. Не мога да приема отказването. Докато има железница за управляване, ще я управлявам.