Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Докато мистър Уелър говореше, мистър Пикуик слезе от файтона и се озова в двора.

— Славно утро, сър — рече мистър Уелър старши.

— Прекрасно наистина — отвърна мистър Пикуик.

— Прекрасно наистина — повтори като ехо червенокос мъж с остър нос и сини очила, който бе изскочил от друг файтон едновременно с мистър Пикуик. — В Ипсуич ли отивате, сър?

— Да — отвърна мистър Пикуик.

— Странно съвпадение. Аз също.

Мистър Пикуик кимна учтиво.

— Външно място? — запита червенокосият.

Мистър Пикуик кимна отново.

— Боже мой, колко интересно! — възкликна червенокосият. — Аз също имам външно място. Ние следователно пътуваме заедно. — И червенокосият мъж, който изглеждаше важна особа, с остър нос, загадъчен тон и странен навик да поклаща главата си като птица всеки път, щом заговореше, се усмихна, сякаш бе попаднал на едно от най-невероятните открития, що човешката мъдрост бе успяла да направи по щастлива случайност.

— Радвам се, че ще бъда във вашата компания, сър — рече мистър Пикуик.

— А — рече непознатият, — приятно е и за двама ни, нали? Компанията е… виждате ли… е… е много различно нещо от самотата, нали?

— Ей туй никой не може да отрече — намеси се в разговора мистър Уелър с приветлива усмивка. — Това наричам аз очевидна истина, както казал продавачът на месо за кучета, когато една слугиня му казала, че не е джентълмен.

— А! — възкликна червенокосият мъж, като изгледа високомерно мистър Уелър от глава до пети. — Ваш приятел ли е, сър?