Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Флорънс сираче като мене ли е, лельо? — запита детето.
— Не, мила моя. Тя няма майка, но баща й е жив.
— Заради бедната си майка ли носи тя траур сега? — осведоми се незабавно детето.
— Не, заради единствения си брат.
— Няма ли си друг брат?
— Няма си.
— Нито сестра?
— Нито сестра.
— Много ми е мъчно! — възкликна малкото момиченце.
Тъй като след тези думи те спряха да говорят и загледани в минаващите лодки, се умълчаха за известно време, Флорънс, привдигнала се при споменаването на името й и събрала цветята си, за да иде и да им се обади, та да разберат, че тя е наблизо и може да ги чуе, отново седна и се залови за плетенето, като смяташе разговора за приключен. Но в следния миг той се поднови.
— Всички тук обичат Флорънс и смятам, че тя заслужава това — искрено заяви детето. — А къде е татко й?
След моментно мълчание лелята отвърна, че не знаела. Флорънс, отново скочила от пейката, се възпря от тона в гласа й, който я прикова на място, и тя бързо притисна венеца към гърдите си, като придържаше с две ръце цветята да не се разпилеят по земята.
— Надявам се, че е в Англия? — попита детето.
— Така мисля. Впрочем знам, че е в Англия.
— Идвал ли е някога тук?
— Мисля, че не. Не е идвал.
— А ще дойде ли да я види?
— Мисля, че не.
— Да не би да е куц, сляп или болен, лельо? — рече детето.
Цветята, които Флорънс притискаше към гърдите си, започнаха да се сипят, щом дочу тези думи, изречени с такова недоумение. Тя ги притисна още по-силно, а лицето й се склони над тях.
— Кейт — заговори дамата след поредното си кратко мълчание, — ще ти разкажа цялата истина за Флорънс, която чух и на която вярвам. Не я разказвай на друг, защото навярно тук не я знаят и това може да й причини болка.
— Няма да я разказвам! — закле се детето.
— Знам, че няма — отвърна дамата. — Мога да ти вярвам като на себе си. Смея да кажа, Кейт, че бащата на Флорънс не я обича, рядко я вижда, никога не е бил мил с нея досега, а сега напълно я пренебрегва и отбягва. Тя би го обичала от все сърце, ако той я допусне до себе си, но той не би го сторил, макар че тя няма никаква вина. Всички добри хора би трябвало много да я обичат и да й съчувствуват.
Още няколко от цветята, притискани от Флорънс, паднаха на земята, а тези, които тя продължаваше да държи, бяха мокри, но не от росата. Лицето й се сведе върху пълните с цветя ръце.
— Бедната Флорънс! Милата, добра Флорънс! — възкликна детето.
— Знаеш ли защо ти разказах това, Кейт? — запита дамата.
— За да бъда много мила с нея и да се помъча да й доставя радост. Нали това е причината, лельо?
— Донякъде — съгласи се лелята, — но не съвсем. Макар че я виждаме така весела, усмихваща се приветливо на всички, готова да услужи на всекиго, включваща се в различните развлечения тук, тя надали е щастлива. Не мислиш ли и ти същото, Кейт?
— Боя се, че наистина не е щастлива — отвърна малкото момиченце.
— И можеш да разбереш — продължи дамата — защо при вида на деца, чиито родители ги обичат и се гордеят с тях — каквито сега тук има много на брой, — тя скришом се натъжава?
— Да, мила лельо — каза детето. — Разбирам това много добре. Бедната Флорънс.
Върху земята изпопадаха още цветя, а тези, които Флорънс притискаше към гърдите си, потръпваха, сякаш пронизани от студен вихър.
— Скъпа моя Кейт — заговори дамата с тон, който, макар и сериозен, бе същевременно много спокоен и благ — още в началото този тон бе направил силно впечатление на Флорънс, — от всички деца тук ти не предизвикваш у нея мъка и си й най-подходяща приятелка. Ти не можеш като по-щастливите деца, въпреки че те го правят, без да искат…
— Няма по-щастлива от мен, лельо! — възкликна детето и сякаш се залепи за леля си.
— … Ти не можеш като останалите деца, скъпа Кейт, да й напомняш за нещастието. И затова бих искала да вложиш голямо старание в опитите си да се сприятелиш с нея и да помниш, че понесената от теб загуба — слава богу, че бе твърде рано, за да можеш да осъзнаеш истинското й значение — ти дава права и привилегии спрямо бедната Флорънс.
— Но с теб, лельо, аз никога не съм била лишена от родителска обич — каза детето.
— Както и да е, скъпа моя — отвърна лелята, — твоето нещастие е много по-малко от това на Флорънс, защото никое сираче в целия свят не може да се чувствува толкова самотно, колкото детето, на което неговият жив роден баща му отказва обичта си.