Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Когато след последния завой пътят се изправи и в далечината Джийн видя своя дом, той си спомни лицето на жена си, когато го накара да й обещае, и повече не можеше да чака.

— Форест, има едно нещо…

Но в същия момент докторът спря внезапно колата си пред малка къща точно зад боровата горичка. На предните стълби едно осемгодишно момиченце си играеше със сива котка.

— Това е най-сладкото дете, което съм виждал — каза той на Джийн, а след това се обърна към момиченцето най-сериозно: — Хелън, трябват ли ти хапчета за писето?

Момиченцето се засмя.

— Ами не зная — отвърна несигурно то. Беше започнало нова игра с котката и те я бяха прекъснали.

— Защото тази сутрин писето ми се обади по телефона — продължи докторът. — Каза ми, че майка му не се грижела за него, и ме попита не бих ли могъл да му намеря дипломирана медицинска сестра от Монтгомъри48.

— Не е вярно. — Момиченцето сграбчи с възмущение котката, а докторът извади пет цента от джоба си и ги хвърли на стълбите.

— Препоръчвам голяма доза мляко — каза той и включи на скорост. — Лека нощ, Хелън.

— Лека нощ, докторе.

Когато потеглиха, Джийн опита отново.

— Слушай, спри — каза той. — Спри ей там… тук.

Докторът спря колата и братята се обърнаха един срещу друг. Приличаха си по едрите тела и малко аскетичните черти, пък и двамата бяха над четирийсет години. Различаваха се по това, че очилата на доктора не можеха да прикрият кървясалите му и сълзливи очи на пияница и набръчканото му по градски лице; бръчките на Джийн заграждаха полета, следваха посоките на покривни греди и навесни подпори, очите му имаха чист и нежен син цвят. Но най-голямата разлика се намираше във факта, че Джийн Джани беше селянин, докато Форест Джани несъмнено беше учен човек.

— Е? — попита докторът.

— Знаеш, че Пинки си е вкъщи — каза Джийн, като гледаше надолу по пътя.

— Разбрах — отвърна уклончиво докторът.

— Забъркал се в някакво сбиване в Бърмингам и някой го прострелял в главата. — Джийн се поколеба. — Повикахме доктор Берър, защото помислихме, че ти няма да искаш… може би няма да искаш…

— Няма да искам — съгласи се кротко доктор Джани.

— Ама, Форест, виж — ето каква е работата — настояваше Джийн. — Знаеш как стоят нещата — неведнъж си казвал, че доктор Берър бъкел не разбира. По дяволите, и аз не съм твърдял, че е свестен. Той казва, че куршумът притискал… притискал мозъка и не можел да го извади, без да направи кръвоизлив; не бил сигурен дали ще можем да го откараме до Бърмингам49 или Монтгомъри, бил много зле. Докторът нищо не свърши. Ние искаме…