Момчешки живот

— Не. Искам те точно тук до мен!

— Казах им, че ще отида.

— Аз пък казах… — лицето на мама пламна от гняв.

Тя тресна купата за разбъркване на плота. Покрити с тиква прибори изпопадаха на пода. В очите на майка ми избиха сълзи и тя прикри устата си с ръка, за да сдържи ядосания си писък.

Хладен отвън, но с горящи в ада вътрешности. Такъв си бях.

— Искам да отида — настоях.

Ръката повече не сдържаше вика на мама.

— Ами върви тогава! — изкрещя тя, нервите й най-сетне се развиха чак до дъното на изтормозената й душа. — Върви, не ми пука!

Обърнах се и изтичах навън преди морето от сълзи, което се заформяше, да залепи обувките ми за пода. Докато се качвах на Рокет, чух трясък в кухнята. Купата за разбъркване се бе срещнала с пода. Завъртях педалите към „Риджтън Стрийт“, а студът ме хапеше по ушите.

Рокет беше бърз него ден, все едно предусещаше надвисналата трагедия. При все това, градът лежеше кротко в съботната си дрямка, а студът бе прогонил по домовете всички, освен няколко корави дечица и повечето жители се бяха настроили да слушат за най-новия триумф на „Беърс“. Наведох се напред, прорязвайки вятъра с брадичка. Гумите на Рокет тупкаха по паважа и когато спрях да напипвам педалите с обувки, колелата му продължиха да се въртят от само себе си.

Стигнах до бензиностанцията малко след единайсет и петнайсет. Имаше две помпи и маркуч за въздух. Във вътрешното помещение, което беше свързано с гараж с две места, собственикът на бензиностанцията, г-н Хайръм Уайт — възрастен мъж с гърбица, който се поклащаше около гаечните си ключове и ремъците за двигатели като Квазимодо сред камбаните — в момента седеше зад бюрото си, с глава, наклонена по посока на радиото.

На една от циментовите плоскости на ъгъла на сградата на ръждиви винтове висеше жълт тенекиен знак с надпис „АВТОБУСНИ ЛИНИИ ТРЕЙЛУЕЙС“. Паркирах Рокет отзад, близо до оцапаните с масло кофи за боклук, и седнах на озарен от слънцето участък на земята, в очакване да настъпи обед.

Десет минути преди дванайсет, с изгризани до кост нокти на пръстите, чух ръмженето на приближаващи се коли. Пристигна тази на шерифа, последвана от пикапа на татко. До баща ми седеше Лунният човек, нахлупил цилиндъра си. Шеф Марчет беше на пътническата седалка при шерифа, а зад Еймъри се намираше самият престъпник. Дони Блейлок бе надянал сива униформа и презрителна усмивчица. Никой не излезе от колите. Просто си седяха там и двигателите им ръмжаха.

Г-н Уайт излезе от кабинета си, щъкайки странешком като рак. Шериф Еймъри нави ръчката на прозореца си, спусна стъклото и двамата си размениха няколко думи, но не чух какво точно си казаха. След това г-н Уайт се прибра в кабинета. Няколко минути по-късно вече си тръгваше, навлякъл оплескано с грес яке и нахлупил бейзболна шапка. Влезе в своето „ДеСото“ и го подкара, а от ауспуха му бълваше сив дим, накъсан на тирета и точки като съобщение на морзов код.