Момчешки живот

— Блъфира! — възрази татко. — Опитва се да те уплаши, за да те накара да пуснеш Дони!

— Тази сутрин на предната ни веранда имаше подхвърлено трупче. Мисля… мисля, че беше на котка. Но беше цялото накълцано на парчета и кръвта беше размазана навсякъде, а на предната ни врата беше написано с котешка кръв: „Дони остава тук!“ Трябваше да видиш израженията на момичетата като видяха това клане… — шериф Еймъри сведе глава за момент и се взря в пода. — Уплашен съм. Ужасно ме е страх. Мисля, че Пищака ще се опита да ме убие и да измъкне Дони от затвора още преди да дойде автобусът.

— Честно казано, аз бих се страхувала повече да не би онези проклети змии да тръгнат след Лусинда и момичетата — каза мама и аз осъзнах, че наистина го е взела присърце, понеже много рядко използваше нецензурни думи.

— Тази заран ги пратих при майката на Лусинда — веднага след случката. Тя ми се обади около два следобед и каза, че са пристигнали нормално… — шерифът вдигна глава и се втренчи в баща ми с измъчено изражение. — Нуждая се от помощ, Том!

Джей Ти се зае да обяснява как му трябват трима или четирима мъже, които да мобилизира за заместник-шерифи и те всички да прекарат тази вечер, утрешния ден и утрешната нощ в затвора, пазейки Дони.

Каза, че вече е мобилизирал Джак Марчет, който в момента беше в затвора и носеше дежурство, но че има проблеми с намирането на други желаещи. Беше питал десетима, каза, и му бяха отказали десет пъти. Предстоеше опасно дело, заяви. Всеки от заместниците щеше да получи по петдесет долара от собствения му джоб, и той можеше да си позволи да плати само това. Но в сградата на затвора имаше пистолети и муниции, и самата сграда бе по-стабилна и от крепост. Номерът, обясни шерифът, щеше да е да се закара Дони от килията му до автобусната спирка.

— Та такава е работата — шериф Еймъри стисна кокалестите си колене. — Мога ли да те мобилизирам, Том?

— Не! — гласът на мама направо разтърси прозорците. — Да не си полудял?

— Съжалявам, че трябва да поискам това от Том, Ребека. Кълна се, така е. Но това трябва да стане.

— Тогава помоли някой друг! Не и Том!

— Може ли да получа отговор? — подкани шерифът.

Татко стоеше до камината, а цепениците пукаха. Премести поглед от госта ни към мама и обратно, после и към мен. Пъхна ръце в джобовете си и сведе глава надолу.

— Аз… не знам какво да кажа.

— Знаеш кое е редно, нали?

— Да. Но знам и че не вярвам в насилието. Не мога да понасям дори мисълта за него. Особено… не и по начина, по който се чувствам през последните месеци. Все едно вървя по яйчени черупки с вързана за гърба наковалня. Знам, че не мога да дръпна спусък и да гръмна някого. Знам го със сигурност!