Момчешки живот

Татко се обади:

— Бих искал да мога да…

— Забрави тази работа. Стой си вкъщи. Крий се в дупката си! Лека нощ! — Шериф Еймъри излезе през вратата на студа.

Листата хрущяха под обувките му и звукът полека заглъхна.

Татко стоеше до прозореца и гледаше как се отдалечава колата на шерифа.

— Не се притеснявай за него — каза мама. — Ще си намери достатъчно заместници!

— Ами ако не намери? Ако всички наистина хукнат да се спасяват?

— Тогава, щом този град не го е грижа достатъчно за реда и закона и да помага на шерифа, значи Зефир заслужава да изсъхне и да се разпадне на пепел.

Баща ми се обърна към мама със сключени в тънка линия устни.

— Ние сме Зефир, Ребека! Ти и аз. Кори. Джей Ти. Десетимата, които е помолил и които са му отказали — те също са Зефир. Именно душите на хората и грижата един за други изсъхва и става на пепел много преди сградите в града.

— Ти не можеш да му помогнеш, Том! Просто не можеш. Ако нещо ти се случи… — мама не завърши, понеже този влак на мисълта водеше към много неприятна гара.

— Може и да е сгрешил, но заслужава да му се помогне! Трябваше да му кажа, че ще ида.

— Не, не трябваше. Ти не си боец, Том. Онези Блейлок ще те убият, преди да мигнеш!

— Тогава може би не трябва да мигам — каза татко с каменно лице.

— Просто стори както каза Джей Ти — стой си вкъщи, на сигурно място. Става ли?

— Чудесен пример давам на Кори. Видя ли го как ме погледна?

— Той ще го преживее — каза мама. Направи усилие да се усмихне. — Какво ще кажеш за хубаво парче торта с подправки и чаша кафе?

— Не искам торта. Не искам и ябълков пай, кокосови мъфини или къпинови букли! Искам само… — татко бе принуден да замълчи, но приливът на емоции го задушаваше. „Спокойствие“ бе следващото, което се канеше да каже. — Искам да говоря с Кори! — каза на мама и след това дойде до стаята ми и почука на вратата.

Пуснах го да влезе. Бях принуден. Той ми беше баща. Седна на леглото ми, а аз държах пред лицето си комикс за Блекхоук. Преди татко да влезе, тъкмо си припомнях какво беше казал Върнън: „Шериф Еймъри е добър човек, просто не е добър шериф. Той оставя птичките да летят, когато вече ги е докопал.“ Надали можеше да се каже, че шериф Еймъри не се е опитвал да стори добро на семейството си.

Татко си прочисти гърлото.

— Е, предполагам, че съм по-ниско и от змийска фъшкия, нали?

Всеки друг път щях да се изсмея. Но сега просто се взирах в комикса си, опитвайки се да се покатеря вътре в света на изящни абаносови самолети и герои с квадратни брадички, които използват и ума, и юмруците си в името на справедливостта.

Може би някак си съм се издал. Може би татко бе успял за миг да прочете мислите ми. Той каза: